Но, не по-малко странно беше неочакваното изчезване на брига отвъд Касоския проток тъкмо когато „Сифанта“ вече смяташе, че го настига.
Затова, преди да хвърли котва в Аркаса, Анри д’Албаре счете, че не бива да изостави току-така работата. След като се бе приближил до сушата толкова, доколкото му позволяваше водоизместимостта на кораба, той се бе заел да огледа всички извивки на бреговата линия. Но, сред тези води, осеяни с рифове, които сякаш бранят брега, под закрилата на високите и стръмни скали, които го очертават, кораб като брига можеше лесно да се скрие. Зад тази преграда от подводни канари, до които „Сифанта“ не можеше да се приближи, без риск да се разбие в тях, един познаващ тези протоци капитан имаше пълната възможност да заблуди своите преследвачи. Така, че ако бригът се беше скрил в някое тайно заливче, щеше да бъде много трудно да бъде открит — не по-малко трудно, отколкото можеха да бъдат открити другите пиратски кораби, приютили се в незнайните пристани на острова.
Корветът продължи търсенията два дни, но напразно. Дори да беше потънал изведнъж в морето отвъд Касос, бригът нямаше да бъде по-ненамираем. Колкото и да го беше яд, капитан д’Албаре трябваше да се откаже от надеждата да го открие.
И затова бе решил да хвърли котва в пристанището на Аркаса. А тук не му оставаше нищо друго, освен да чака.
На другия ден между три и пет часа следобед голяма част от населението на острова щеше да изпълни градеца Аркаса, без да се смятат чужденците, европейци и азиатци, които също щяха да се струпат по този случай. И наистина в този ден ставаше голям пазар. Клетници от всички възрасти и съсловия, заловени напоследък от турците, щяха да бъдат изложени за продан.
По това време в Аркаса имаше специален пазар, определен за този вид търговия — „батистан“, каквито има и по някои градове в Северна Африка. В този батистан тогава имаше около стотина пленници — мъже, жени и деца — плячка от последните грабежи, извършени в Пелопонес. Те бяха наблъскани безразборно в един двор без сянка, под палещото още слънце — по дрипавите им дрехи, по унилия им вид, по отчаяните им лица личеше какво са изстрадали. Едва хранени, и то с лоша храна, оставени почти без вода и то мътна, тези нещастници се бяха събрали по семейства до онзи миг, когато по прищявката на купувачите жените щяха да бъдат разделени от мъжете си, а децата от бащите и майките си. Те биха предизвикали дълбоко чувство на жал у всеки друг, но не и у тези свирепи „баши“ — пазачите, които никакво страдание не би могло да развълнува. Но какво бяха тези мъки пред изтезанията, които ги очакваха в шестнадесетте каторги в Алжир, Тунис, Триполи, където смъртта създаваше много скоро такива празнини, че трябваше непрекъснато да се попълват?
Все пак ие всяка надежда да си възвърнат свободата беше убита у тези пленници. Купувачите правеха наистина добра сделка, като ги купуваха, но не по-малко изгодна и като им връщаха свободата — на много висока цена, особено за онези, чиято стойност се определяше от известно обществено положение в родното им място. По този начин мнозина от тях биваха освобождавани от робство било чрез обществено откупуване, когато самата държава ги препродаваше преди заминаването им, било чрез пряко споразумение на собствениците със семействата на пленниците, било чрез монасите от Ордена на изкуплението, които събираха волни пожертвования по цяла Европа и отиваха да ги освободят чак в главните центрове на Северна Африка. Често пъти някои частни лица, изпълнени с чувство за милосърдие, отделяха част от богатството си за това благотворително дело. Напоследък дори бяха използувани значителни суми от неизвестен изпращач за такива откупи и най-вече за освобождаване на роби от гръцки произход, които превратностите на войната бяха захвърлили в ръцете на комисионерите от Африка и Мала Азия.
Продажбите в Аркаса се извършваха на публично наддаване. Всички, чужденци и местни жители, можеха да вземат участие, но тъй като този ден търговците щяха да закупуват само за пазарите на Северна Африка, имаше само една пратка пленници.
В зависимост от това кой комисионер щеше да я закупи, пратката щеше да бъде изпратена за Алжир, Триполи или Тунис.
Имаше две категории пленници. Едните произхождаха от Пелопонес — те бяха най-многобройни. Другите бяха наскоро заловени на борда иа един гръцки кораб, който ги връщаше от Тунис в Карпатос, откъдето трябваше да бъдат изпратени по родните им места.