Понякога нашият задружен ентусиазъм ни караше да продължаваме работата и докато се хранехме, при което наставаше страхотна неразбория от изписани на машина листа и бутилки вино, машинописни ленти и кафета, купчини справочници и чинии с бъркани яйца: планирахме, дъвчехме, дращехме, плюнчехме, докато така омазвахме и изпокапвахме всичко, че вечерта се налагаше да го преписваме отново.
От време на време Борис прекъсваше оглушителното блъскане върху старата машина на Каменев и нахвърляше нещо с едри кирилски букви, изписвани с химикалка, тъй като мастилото би се размазало от потта, която обилно капеше върху страниците от носа и брадичката му. Когато изпишеше, да речем, десетина страници така, вдигаше ръка, правеше ми знак да спра и започваше да чете, превеждайки в момента. Четеше почти без паузи, с някаква неистова съсредоточеност, едновременно заразителна и смущаваща, а умът му препускаше по преплитащите се линии като експресен влак, който пресича мрежа от стрелки. Често сякаш забравяше за мен и започваше да говори сам на себе си, като дори преминаваше на руски с възбудени подвиквания или повтаряше по няколко пъти едно и също име, дата или случка от безкрайните лъкатушения на сюжет и контрасюжет, арести, обвинения, убийства и екзекуции, докато всичко се превърнеше в нещо като монотонна заупокойна молитва. За мен това беше най-трудната част от работата, тъй като трябваше да го карам да уточнява всяка подробност, защото не можех сам да се справя със записките му на руски, а нерядко — след разточителния обяд и безбройните чаши грапа от сутринта и вино на масата — сведенията му, макар и все още изричани членоразделно, ставаха неточни.
Следобед почивахме два часа, макар че конските дози кафе, изпити сутринта, обикновено не ми даваха да заспя и аз прекарвах времето си, заровен в информационната банка на Борис. Във всичките дебели томове обаче почти напълно липсваха по-подробни данни за Берия. Дори и в най-изчерпателните трудове на съвременни историци за периода името му се споменаваше рядко и бегло, със съвсем повърхностни позовавания. През петнайсетте години на терор и заговори, които Берия лично подхваща и ръководи, от 1938 до 1953 г., той си е останал от гледна точка на хрониста един шифър. Видях само една негова снимка: плешиво лице с пенсне, което би могло да принадлежи на някой международен банкер или управител на хотел — студено, самоуверено, безстрастно.
Освен мемоарите на Хрушчов, които разглеждахме като отделен случай, попаднах само на две книги с някакви непосредствени спомени за него: „Двайсет писма до един приятел“ на Светлана Алилуева и „Разговори със Сталин“ от югославския комунист ренегат Милован Джилас. И в двата английски превода се използваше думата „замъглени“ за описание на очите на Берия. „Безпогрешен образец на коварния царедворец — пише Светлана. — Въплъщение на ориенталската перфидност, ласкателство и лицемерие… Неговото лице, отблъскващо и в най-добрите моменти, сега (край смъртното ложе на Сталин) се бе разкривило от страстите му: амбиция, жестокост, коварство и жажда за власт, за все повече власт“. Джилас — може би по-жизнерадостен и обективен наблюдател — описва един обяд в Кремъл през 1947 година, по време на който направили впечатление „подигравателната вулгарност“ и „грубият език“ на Берия, докато фиксирал събеседника си „със своите замъглени, зелени и вторачени очи, в това време квадратната му слабохарактерна брадичка се стичаше някакъв полускрит сарказъм“. Тъй или иначе Хрушчов разкриваше най-драстичните подробности, в това число и женкарството на Берия, оргиите и изнасилванията на млади момичета. Но въпреки убедеността на Борис, че тези мемоари са автентични, накрая постигнахме съгласие да подхождаме към тях с изключителна предпазливост — дори само заради това че беше най-очебийният източник, достъпен за евентуалния фалшификатор. Хрушчов потвърждаваше „високомерието“ и „самонадеяността“ на Берия: „Голям майстор във всички мръсни, коварни дела… Вълк в овча кожа, който се бе докопал до доверието на Сталин и бе успял да си осигури висок пост с измама и предателство…“ Но в хода на разпаленото просторечиво повествование, с решимостта да се стоварят всички престъпления на комунизма върху Сталин и Берия, неговия „зъл гений“, Хрушчовият портрет на Берия почти не излизаше от клишираната представа за злодея: нямаше и помен от блясъка на един Медичи, от интелектуалната изтънченост на Макиавели или Савонарола. Берия си оставаше без лик интригант зад смразяващия бастион на съветската държавна политика.