— Ами защо направо не ги предложим на ЦРУ и на КГВ едновременно за двайсет милиона! — каза аз и станах. — Защо изобщо да си играем с някакви си издатели?
Целият бях плувнал в пот и отидох в кухнята да си взема от хладилника минерална вода.
Бедата беше там, че в този случай не ми идваше наум как да обуздая Борис. Обикновено когато започваше да се репчи или изпаднеше в мрачно настроение, аз отивах да поплувам, понякога слизах до Гайоле на пазар и когато се върнех, той обикновено бе забравил за какво се е заяждал. Но сега беше друго. Борис бе налетял на тлъста плячка и за да му я изтръгна от ръцете, бе необходимо малко повече време, отколкото за едно пазаруване. Знаех, че опитите да го разубеждавам с разумни доводи са безполезни. Реших, че най-добре ще бъде да отклоня вниманието му с друг, също толкова щекотлив, но не толкова опасен скандал.
Когато се върнах при басейна, казах:
— Слушай, Борис, искам да поговорим за времето, когато Берия ръководи подривната дейност на Запад, за парижко-женевския му период. Нали той е отговарял за вербуването на агенти в университетите? Е, какво ще кажеш да намекнем нещо за прочутата загадка за Четвъртия човек? Онзи, който накрая казва на Филби да предупреди Бърджис и Маклийн? Това би понагнетило нещата!
Номерът като че ли мина. Същия следобед се върнахме прегледахме няколко от готовите глави и скоро аз вече фабрикувах спомени на Берия за дейността му на Запад, като си позволих удоволствието да вмъкна нещичко от ранните си десняшки изблици срещу една част от интелектуалците на трийсетте години, срещу глупостта и лековерието на Шоу, на съпрузите Уеб и на други разни — добронамерени мъже и жени, пропътували Съветския съюз в навечерието на големите чистки и донесли у дома блестящи отзиви за неговата „мощ“ и „младежката чистота на усилията му за постигането на истински социализъм“. Берия, разбира се, не би пропуснал да се надсмее над подобен идиотизъм.
Накрая — не без известен умисъл — мимоходом включих името на един рядко споменаван литератор, вече покойник, който е бил постоянен член на научния съвет в един от водещите колежи в Кеймбридж и е приятел както на Бърджис, така и на Маклийн. Борис беше силно заинтригуван, но от предпазливост — или може би за допълнителна автентичност — накарахме Берия да изпише името на човека с малка грешка. До края на този ден роднинските връзки на Косигин сякаш бяха забравени.
Трети документ
Не от лъжата, минала през ума, а от лъжата, попила и уталожена в него, истински боли.
Москва, януари 1950 г.
Още един ден с ядове, с Влодзимирски[11], който ми се оплаква от случаите на пневмония и мрънка отново да съм опитал да убедя началството да възстанови смъртното наказание — поне за най-разпространените престъпления.[12] Аз обаче зная, че Стареца е непреклонен по този въпрос. Той твърди, че не бивало да отнемаме бляновете на западната социалистическа интелигенция!
Но в себе съм съгласен с В. Тази постоянна нужда от дискретност, налагана от Министерството на правосъдието (отново заради празноглавите чужденци, разбира се!), само затлачва службата с нови камари бумащина. Един от заместниците на В. дори предложи миналата седмица да започнем да прилагаме двойни щатни таблици, за да оправдаем допълнителните разходи — заплати на палачите, гробарите и т.н. Тази бюрокрация започва вече да се превръща във фарс!
А като капак на всичко в петък вечер имах едно изтощително преживяване и макар че последната дума бе моя, случката ми развали настроението.
В четвъртък вечер бях на голям прием в Музея на революцията по случай премиерата на един лигав филм, „Кубански казаци“. (Очевидно киното изпитва някаква нужда от моята протекция или просто хората там горят от желание да покажат, че имат правилно социалистическо мислене!)
Кинаджиите обикновено са страшно досадни с опитите си да блеснат пред мен и да ми направят впечатление, а сборищата им са поносими единствено заради женския състав, който обикновено е добър, както съм установил от личен опит. Тогава, в четвъртък вечер, особено ми хареса една млада блондинка на име Наташа З. — московчанка, която играе незначителна роля във филма, но както ми каза Рафик, била доста обещаваща. Беше свила скромно дългата си руса коса на кок, тялото ѝ изглеждаше закръглено и налято.
Представих ѝ се ѝ поведохме много приятен разговор, макар че за мое разочарование тя пиеше само плодов сок. Подтиквах я да пийне малко кавказко вино, но тя отказа твърдо. (Очевидно произхождаше от добро, макар по всяка вероятност не високопоставено семейство и аз поръчах на Рафик да направи обичайните проучвания.)