Приказвахме си много приятно, като на мен през цялото време ми правеше впечатление нейната скромност. За да я накарам да се поотпусне, ѝ казах, че не съм без известно влияние в киното! Реших, че трябва да действам кавалерски и преди да тръгна (Рафик придаде известна церемониалност на заминаването ми) я поканих за следващия ден на вечеря. Тя се изчерви до ушите, а големите ѝ сини очи горяха от възбуда, когато прие.
В петък вечерта, точно в седем и трийсет, моят шофьор я взе от Черьомушки, където живее с родителите си. (Рафик ме осведоми, че баща ѝ е дребен чиновник в Министерството на транспорта.) Но видях, че с пристигането си на „Малая Никитская“[13] се сепна, явно смутена от факта, че ме заварва сам. Очевидно бе очаквала някакъв голям банкет, запознанство с влиятелни хора!
Аз обаче се държах много коректно с нея и когато седнахме да вечеряме на масата, подредена за нас двамата, изпитах облекчение, когато не отказа поне чаша френско шампанско, макар едва да близваше от него, сякаш можеше да я отрови. Установих, че разговорът върви много по-трудно от предната вечер и започнах да ставам нетърпелив. Попитах я за семейството ѝ, но тя говореше с неохота за родителите си и аз си помислих, че навярно се срамува от тяхното положение. Жалко — аз бих могъл да помогна много на един скромен железничар! Стигнахме до кафето и десерта (пресни ягоди от Африка) и ми се наложи почти насила да я накарам да приеме чаша зелен шартрьоз. Изведнъж загубих търпение. Подметнах нещо за роклята ѝ (беше се облекла наистина елегантно, потвърждавайки най-оптимистичните ми догадки за фигурата си), но въпреки че забележката ми беше почти невинна, тя я прие едва ли не като обида. Разбирах, че трябва да се действа внимателно. Станах, долях чашата си с ликьор и я поканих на дивана. Тя видимо не изпитваше особена охота да напусне масата и когато накрая все пак стана, аз я сграбчих изотзад. Напипах прекрасните очертания на тялото ѝ под роклята и за миг така се разпалих, че известно време не можах да реагирам на онова, което се случи в следващия момент. Тази кучка ме зашлеви през лицето!
Ще бъда съвсем откровен. Не си спомням, още от първите ми дни в Грузинската партия, някой — за жена да не говорим — да ме е удрял. Бях така сащисан, че отначало застинах, иначе сигурно щях веднага да се разправя с нея. Нещо обаче ме накара да се сдържа. Вместо това я изгледах с най-студения си, най-властен поглед — той е карал несравнимо по-значителни простосмъртни от нея да се разтреперват и да падат на колене с молба за милост. Тази кучка обаче беше или много смела, или просто глупава. Тя се обърна към мен и ми каза, че била „сериозно момиче“ и не се поддавала на ухажванията на възрастни мъже.
Боя се, че като чух това, изтървах нервите си и изражението на сурова непоколебимост. Можех да ѝ възразя, че ние грузинците на седемдесет лазарника сме в разцвета на силите си, че грузинските мъже живеят по сто и петдесет години и почти дотогава правят деца! Но повече не бях в настроение да разговарям. Вместо това просто я изтиках да си върви.
Последвах я до стълбите и останах да я наблюдавам, докато тя с показно достолепие слизаше бавно надолу. Когато стигна последните стъпала, излязох на балкона към улицата. (Почувствах, че е по-подходящо да изпратя малката глупачка отгоре, а не да слизам на улицата, тъй като тя беше доста висока.) Облегнах се на парапета. Шофьорът отвори вратата пред нея, тя се наведе, за да влезе, и забеляза розите, оставени на седалката. Погледна назад към къщата и ме видя.
— Благодаря за букета — откликна тя.
Аз ѝ извиках в отговор:
— Това не е букет, момиченце, това е венец.
Видях, че побледнява, а шофьорът също чу шегичката ми, набута я отзад и потегли.
Не чаках яростта ми да се уталожи, а веднага се обадих в централата и се разпоредих да я откарат направо в Лубянка. На сутринта издадох необходимите нареждания, така че тя да си получи заслуженото.
Мисля си, че трябва да проявя мъдрост и да погледна на цялата случка като на още една възможност да надникна в странностите на човешката природа.
Москва, ноември 1951 г.
Една уморителна седмица, тъй като празненствата[14] тази година съвпадат с десетгодишнината от битката за Москва и началството се е постарало всичко да е както трябва — не само за обикновените хора, но и за чужденците.
Като оставим поредицата от балове и приеми за военните и за гъзолизническия дипломатически кръг, снощи нашата служба също проведе своята сбирка в хотел „Москва“. (Трябва да отбележа, че това е едно наистина безобразно място, позор за нашата столица, чиито архитекти до един трябва да бъдат наказани! Отоплението постоянно спира, гипсовите стени са напукани или покрити с петна плесен, отвред стърчат снопове жици като черва, водопроводната инсталация боботи, сякаш се намираш на някоя гара, на половината бани вратите не се затварят добре, а казанчетата на тоалетните обикновено не работят. При това той минава за един от най-изисканите в града — не само за западни буржоазни гости, но и за делегати от братските страни! Впечатлението, което оставя у тях, трябва да е наистина срамно.)