Празненството беше в банкетните зали на третия етаж. Аз пристигнах късно и в лошо настроение заради разрастващите се последици от малодушното бягство на двамата англичани.[15] Те са закоравели педерасти и пропаднали алкохолици, поради което продължавам да се отнасям изключително предпазливо към всичко, свързано с тях. До мен обаче стигнаха сведения, че тяхното изчезване не само държи нащрек нашите врагове относно заплахите в техните среди и ги прави още по-бдителни, но и е довело до освобождаването на Ф. от официалната му длъжност — една загуба, която не е за подценяване. Най-лошото е, че това застрашава и…[16]
Англичаните, разбира се, до такава степен следват закона, че не са арестували Ф. Неговото уволнение от британското Външно министерство обаче не само представлява сериозен провал, но ако бъде проведено разследване с необходимото усърдие, то би отвело и до…, което би могло да се окаже във висша степен неприятно за мен. Засега мога само да благодаря на бога, че Ф. не е последвал останалите двама в Москва.
Както и да е, снощи, когато пристигнах в хотела, забавата беше вече в разгара си — масите бяха отрупани с бутилки и захаросани плодове, от които поне половината бяха вече изядени. Но един специален ъгъл бе запазен непокътнат за мен и тълпата се дръпна, образувайки пътека през средата на залата.
Цялата стара тайфа се бе подредила, за да ме приветства — освен Абакумов[17], Деканозов, Гвишиани, Багиров, Меркулов, Бакрадзе[18] присъстваха и много млади служители от провинцията, всичките натъкмени и с грейнали лица, предано облещени в мен. Трябва да кажа, че ми призля от техните изражения, защото си помислих: ето го цвета на службата за сигурност — специално отбраните пазители на социализма и на съветския народ. А какво всъщност виждах, освен една банда раболепни лакеи, напарфюмирани и потни, в скърцащи нови обувки и старателно изгладени костюми, които приличаха на ученици, изгубили ума и дума на първия си бал.
Както бе обичайно, неколцината съпруги на по-старшите служители си бяха тръгнали след първите наздравици и сега в залата имаше само мъже, които чакаха да поведа празненството. Приех чаша „Особая“ и огледах лицата на тези всеотдайни копои — напрегнати и почервенели — и единственото ми желание в този миг бе за разтоварващо женско присъствие, но пък това би противоречало на всякакъв протокол.
Така че неизбежно се озовах в обкръжението на Абакумов и хора от псалмопевци. Той бе един от малцината присъстващи в пълна униформа — гъстата му черна коса бе пригладена мазно назад, а грубото му лице вонеше на парфюм. Надут като недодялан церемониалмайстор. Пиеше предпазливо както винаги, когато е с мен, и веднага се зае да ме забавлява с тъпите си лафове за различните количества кръв, които могат да се открият в урината на човек след бой по бъбреците.
Както казва Началството: „От лайна са направени принцовете“. Е, Виктор Семьонович определено е тези принцове! Когато Хазаина говори за „интелектуални саботьори и космополити без корен“, човек може да е сигурен, че няма предвид нашия любим Абакумов!
Търпях го колкото можах, но скоро започна да ми се повръща от него, защото знам, че макар и да изглежда толкова предан и сериозен, той е истински негодник и улична отрепка, готов да продаде честта на сестра си за ново пагонче или медал, най-после го прекъснах по средата на едно изречение — наблюдавайки го с крайчеца на окото как се изчерви до ушите, — обърнах се към кръга около нас и вдигнах чашата.
— За патриотичните служители от държавните служби за сигурност! — извиках аз и всички лавнаха в хор думите ми като глутница хрътки. — А сега — продължих аз, все още с чаша в ръката, — да проверим находчивостта си, другари! Ще играем на търси се микрофонът. (Това е една стара игричка, чиято цел е да бъде намерен скритият в помещението микрофон и едновременно сигнал, че празненството е навлязло в неофициалната си част.)