Трябва да кажа, че винаги ми доставя удоволствие гледката на тези пъплещи мъже, които разкъсват килимите, катерят се един на друг по раменете, за да стигнат до полилеите и да ги разглобят крушка по крушка, чукат по стените, човъркат с джобните си ками зад дървената ламперия, разпердушинват стаите като банда весели професионални вандали.
Но снощи шегичката доби особен размах. Възможно е пиенето да им е дошло в повече, но моите хора наистина се разбесняха в пършивия хотел. На около се мотаеха извънредно много жици и непрекъснато ги отвеждаха по лъжливи следи. Момчетата се връщаха час по час зачервени и потни, за да напълнят отново чашите си преди поредния набег. Скоро стаите потънаха наполовина в мрак, а въздухът натежа от гипсов прахоляк, но търсенето все още не даваше резултат. (Обикновено в подобни случаи оперативният агент, отговарящ за територията, знае мястото и изчаква подходящия момент, за да извади пиленцето. Снощи обаче отговорниците за хотела или бяха много пияни, или наистина бяха забравили.)
Имаше опасност играта да се изпорти, когато трима яки мъжаги затътрузиха един голям позлатен диван, за да го отдалечат от стената — чудовищен батал в стил деветнайсети век, сигурно сто и петдесет кила тежък. Изведнъж нададоха тържествуващ рев и ме извикаха да погледна, докато неколцина други вече се бяха притекли и коленичеха на пода с извадени ножове.
Отидох при тях и видях сред прахоляка на мястото, където бе стоял диванът, метална решетка, приблизително с размера на книга джобен формат. Мъжете въртяха с върховете на камите като с отвертки и аз изчаках да извадят всичките, общо дванайсет винта. Когато излезе и последният, нещо се откачи под решетката и в следващия миг чухме отдолу страхотен трясък.
Известно време мъжете се гледаха озадачено, после един от тях изтича и след малко се втурна обратно като побъркан, за да съобщи, че полилеят в долното помещение паднал от тавана и се разбил на пода! (Жалко наистина, че в този миг долу не е имало никой, за да стане майтапът пълен!) Трябва да призная, че отдавна не се бях смял така.
Репортажът на Малори
Дните се нижеха един след друг, лятото беше вече в разгара си. Три четвърти от първия вариант на ръкописа, на английски и руски, бяха готови и ние с Борис все още се спогаждахме.
Развитието на този писачески брак беше неравномерно и на моменти мъчително. И все пак успявахме да съхраним определен ритъм, диктуван от Борис с поредното въплъщаване в пасивна, „женска“ роля при сътворяването на сексуалните подвизи на Берия или в тази на доминиращия мъжкар, докато се промушвахме през дебрите на политическите разкрития.
После дойде кризата. Както при всички бракове, където единият от партньорите с всички сили се стреми да запази търпение, за да не се разпадне връзката, настъпва моментът, когато търпението се изчерпва: една погрешна дума, една речева неточност и цялата постройка се сгромолясва. И подобно на всички развития от този род кризата между мен и Борис дойде изведнъж, без предупреждение.
Започна се в една ранна сутрин. Борис бе вече излязъл и седеше на терасата, гол до кръста и по бермуди, а раменете и темето на главата му червенееха като току-що сварени скариди. Той чу шляпането на сандалите ми по стъпалата и вдигна глава към мен от купчината бележки.
— Добро утро, другарю. Днес ще сътворим една истинска мерзост!
— Мерзост ли?
Пристъпих внимателно. Както обикновено, неговата работа беше тъмна Индия за мен — море от драски, кръгчета, подчертавания и зачерквания на кирилица. Той ми намигна хъшлашки и посегна към обичайната си чаша с „Ферне Бранка“.
— Една наистина забележителна мерзост — изрече той и гаврътна питието си, без да му мигне окото.
— Каква мерзост? — попитах аз и приседнах на ниския парапет пред него.
— Оо! — той се плесна силно по бедрата. — Ще спипаме цялото съветско ръководство. Всички, до последното копеле, ще ги измъкнем в светлината на прожекторите, най-отгоре в списъка на световните бестселъри, и ще серем отгоре им от страхотна височина.
Той целият се задави от смях, напомнящ кучешки лай.
— Ще серем отгоре им, mon cher, докато ги погребем под огромен смърдящ куп. Ще ги унищожим!
— Имаш предвид сегашното ръководство ли?
— Разбира се. До последното копеле! Ще ги пипнем много ловко, разбираш ли: нищо очевидно, тъй като повечето са били дребосъци по времето, когато старият Берия е стоял на върха. Но ние все пак ще подметнем тук-там по някоя думица за всеки от тях, нали се сещаш, нищо особено. И в един момент всеки от тях ще завони като престоял труп!