Той се облегна назад, широко ухилен. Наблюдавах го и усещах как ме затиска огромна умора. Предстоеше един дълъг горещ ден.
— Ние вече сме се изсрали върху тях — казах аз най-после. — Върху министър-председателя при всички случаи, с ленинградската история.
— О, това беше глупост! Разбираш ли, проумях, че в тази игра, очернянето, никога не трябва да забравяме с кого си имаме работа. Ленинградският случай е стара история. Наистина Берия спокойно може да изложи своя собствена версия за случая, но това няма да е нищо повече от неговата версия, нали? А той е доказан лъжец, това е известно на всички и точно затова е гениален.
— Но щом това се знае от всички, никой няма нищо да повярва — казах аз, но не изпитах никакво облекчение от този любопитен, двусмислен довод, тъй като усещах, че в него може би се крие допълнителен, дяволски мотив.
— Така е, наистина — съгласи се той, — но само до известна степен. Разбираш ли, ако искаме да уличим сегашното ръководство във връзка с престъпленията на Берия и Сталин, трябва да подходим не само откъм политическата страна. Днес на върха всички до един знаят политическите си тайни — и престъпленията, и по-безобидните опущения. Те сигурно са наясно например дали наистина дъртият Косигин е бил набъркан в Ленинградския случай и доколко. Когато това нещо се появи в нашата книга, то сигурно яко ще го изпоти — но няма да го погребе! После дори и книгата да се появи в самиздат, тя ще стигне само до няколко хиляди души в цяла Русия. А и истории като Ленинградския случай са вече стара работа.
— Преди няколко седмици не говореше така.
— Вярно е. Но оттогава имах време да размисля. И стигнах до извода, че не ни е работа да хвърляме срещу висшата номенклатура престарели политически истории. Имаме нужда от нещо по-фино, по-лично — нещо, което ще проникне през пролуките на броните им и ще се лепне за кожите им като катран!
Не казах нищо. Борис се разкърши, кръстът му изпука като сноп пръчки и той продължи да излага доводите си:
— Както виждаш, mon cher, за да ги засегнем истински, трябва да открием нещо, което останалите от ръководството не знаят. Обаче не такова, за което с лека ръка да заявят, че е поредната пропагандна фалшификация на ЦРУ и за което и без това знаят истината. А такова, на което те ще се хванат, нещо хем просто, хем умопомрачително. Нещо много трудно за опровергаване — дори и излязло от устата на самия Берия — поради великолепната причина че спокойно може и да е истина!
Той се облегна назад и заблещи насреща ми искрящите си от възбуда кървясали очи.
— Схващаш ли към какво се стремя, mon cher!
— Прекрасно.
Той потри ръце и се изхили.
— Има една руска поговорка: „Най-добрите лъжи са като маргарина, който трябва да съдържа поне десет процента масло“. Маслото е истината и всичките наши лъжи ще съдържат най-малко десет процента истина. Съгласен ли си?
— Не. Ти говориш за това, че трябва да оклеветим някого и колко добре трябва да го изпипаме. Аз мислех, че задачата ни се свежда до изработването на една мистификация, предназначена за широката западна читателска публика и като частен случай, за съветолозите. Така ли е?
— Така е. Но каква е ползата от една мистификация, ако не оклеветим някого?
— Защо, по дяволите, изобщо трябва да оклеветяваме някого!
— Защо, по дяволите, изобщо пишем тази шибана книга! — изрева той. — Хайде кажи, от какъв зор?
— Заради парите, Борис. — Станах и се обърнах към стълбите. — Заради парите и сигурността. За да мога да си платя пресрочените сметки, да си купя нова кола и да се просна на някой пуст плаж с едно красиво гадже, без непрестанно да си блъскам главата откъде ще получа следващия си хонорар… Но и без да се потя всеки път, когато отварям някой вестник или когато попълвам адресната карта в някой хотел, вечно готов да си събера багажа и да хукна посред нощ, за да не изпусна първия самолет за възможно най-отдалеченото място, следван може би по петите от агенти на Интерпол. — Спрях се в горния край на стълбите. — Това ми е зорът, Борис.
Той изрева:
— Какво общо има с това Интерпол?
Не му отговорих. Не го направих, поради простата причина че имаше само един отговор и Борис го знаеше във всичките му варианти — по-добре и от мен. Той просто ме предизвикваше за безсмислен спор. Гласът му прогърмя след мен в кухнята, кънтейки оглушително между каменните стени: