Борис се спря на стълбите.
— Баща ми беше учен — намръщено рече той. — Напълно аполитичен. Не си е пъхал носа в тези неща.
Аз кимнах утвърдително.
— Убеден съм, че приносът му за създаването на атомната бомба за чичко Сталин е нещо напълно аполитично…
Видях как един мускул трепна под бузите му и потта отново потече по лицето му като по неизбърсано автомобилно стъкло.
— Това е обида — тихо изрече той, — долна обида! — И юмруците му се свиха, като придобиха размерите на кокосови орехи. — Повтори го и ще те дам под съд.
— Побързай да повикаш синьор Гаки за свидетел — казах аз.
Борис пристъпи крачка напред. Очите му се превъртяха, коремът му се разтресе, той изрева и след това най-неочаквано се разсмя.
— Том, копеле с копеле! Отивам да взема бутилка вино и се залавяме яко за работа!
Знаех, че е безнадеждно. Жлъчната ни престрелка не можеше да доведе до друго, освен до още по-дълбоко затъване в авантюрата. След малко Борис седеше под лозниците с огромна бутилка местно вино до лакътя и усърдно пишеше — този път на английски. Не изглеждаше ни най-малко разколебан от моето назидателно слово за опасностите от световните полицейски служби, напротив, сякаш бе получил свеж стимул от него. Неразбираемите му драсканици този път бяха предназначени за мен: това беше дълъг поменик на съветски ръководители, повечето от тях познати в цял свят, останалите със значително задкулисно влияние.
Той зачете списъка като на вечерна проверка, заграждайки в скоби всяко име, придружено с лични сведения, биографични данни и най-малките дреболии, които биха могли дори и бегло да установят някаква връзка между него и сталинския терор. Това бяха впечатляващи клинични, дори научно издържани диагнози. Докато слушах, аз се чудех как биха ги възприели онези бляскави еманципирани дами високо над Мадисън и Пето авеню, които си лакират ноктите, докато съобщават мненията си на своите главни редактори. Или онези момчета с кремъчни очи от централата в Лангли, Вирджиния, сред звънтящите си шифровъчни апарати, докато привикват всички съветолози и университетски драскачи, за да проучват всяко име, дата и подробност въз основа на изобилие от архивни материали и досиета, подир които остават умърлушени физиономии и купища розови конфети от канцеларски бумаги. Не се и запитах каква ли би била картинката в онази шестетажна сграда на площад „Дзержински“, тъй като в този миг много по-силно ме тревожеше фактът, че не мога да понасям Борис. Всички изпитани номера — плуване, ходене до града, опитите да го отвлека с пикантни описания — нямаше да свършат работа. Той очевидно добре се забавляваше.
— Смятам за особено деликатен момент — говореше той — портретът на другаря Брежнев, усвояващ правоверните възгледи за социалистическия реализъм в обкръжението на Александров и Михалков, които му позволяват днес да обвинява Солженицин в предателство, докато в същото време дебелата му зурла е завряна между бедрата на някое момиче и езикът му работи юнашки…
— Говориш за държавен глава — с укор казах аз.
— Подгорни е държавен глава, mon cher. Брежнев е първи секретар на партията.
Знаех, че трябваше да скъсам с него тогава. Да му кажа, че това не е книгата, която се бях съгласил да му помогна да напише, да се разплатя за онова, което му дължах, да си събера багажа и да си тръгна.
Вместо това се съблякох и скочих в басейна. Започнах да плувам редовните си шест дължини и в края на петата, докато още не бях решил могат ли съветски граждани да предявяват иск за клевета в британски и американски съдилища, когато извадих главата си от водата, дочух тракането на руската пишеща машина на Борис. Избърсах се и се облякох. Той дори не вдигна поглед, когато се качих по стъпалата на терасата. Не спираше дори за да отпие глътка вино, а продължаваше да удря клавишите с един пръст, напомнящ чуканче, сгърбен над машината, дишайки тежко. Когато се спрях срещу него, той високо извика името на маршал Гречко, съветския министър на отбраната:
— Още един от главните насилници на Чехословакия — каза той. — През четирийсет и пета Гречко се намира в Германия с военна част, която поддържа връзка с британските и американските окупационни войски. Берия проявявал специален интерес към Германия и не е изключено да е имал някаква връзка с Гречко или по-скоро с неговите началници. Нищо чудно, освен това бъдещият министър на отбраната да е имал и лични мераци — например да припечели малко незаконна западна валута, като спазари военни тайни? Берия разбира за това и сключва сделка с него. Младият Гречко е трябвало да се разплати, ставайки двоен агент, които предавал сведенията лично на Берия. Ще кажем, че негова връзка е бил човек на име Харви — в средните чинове на американската армия няма начин да не се намери някой Харви. Не е нужно да бъдем прекалено точни — достатъчна е просто една вметната бележка. Но ако в това има дори само частица истина, той ще бъде съсипан.