— Защо Берия не го е разстрелял?
Борис отпи малко вино и се замисли за момент.
— Бил му е полезен. Берия обичал да държи край себе си полезни лакеи и разстрелвал само предани хора с принципи. Или хора без принципи, обаче лакеи на някой съперник.
— Накрая би го разстрелял — казах аз и дръпнах от цигарата, докато Борис беше зареял поглед към размитите от маранята хълмове. Дори високите кипариси се мержелееха неясно на фона на пепелявосивите маслинови дървета.
— Ще приемем, че бъдещият министър е извадил късмет. А може би Берия просто го е харесал? — Той най-после се обърна усмихнат. — Да те хареса Берия е абсолютно проклятие!
Аз се отдалечих към гърба на къщата, където държах ситроена, паркиран до бараката за инструменти на Гоки. Влязох в него и затръшнах вратата. Почти бях повдигнал хидравличното окачване на колата достатъчно, за да се справи със стръмния път, когато видях в огледалото Борис да тича към мен.
— Имаме достатъчно храна за обед — задъхано каза той и напъха лицето си през страничното прозорче. — Вземи обаче малко хубаво телешко. Довечера ни чакат стриди със сметана!
Дръпнах крака си от спирачката и колата потегли. Зад мен остана облак прах, който се изви като змия нагоре по хълма и после образува жълта димна завеса. Зад пушилката остана един напълно откачил впиянчен руски фанатик, който изглеждаше неспособен да разсъждава и да преценява нормално. Но може би най-неприятният проблем, с който се сблъсквах след неколкоседмичното ми сътрудничество с Борис, бе липсата на какъвто и да било ясен критерий, който да въведем в нашата работа. За разлика от романа, тук стойността не се определяше от динамиката на действието или от сюжетните обрати, от елегантния стил, от прецизното изграждане на характерите. В същото време това не беше чиста документалистика, която се опира на задълбочено проучване и внимателна проверка на фактите. Не, до момента нашият труд се свеждаше до купчина истини, полуистини, измислици, лъжи и дреболии, всяка от тях напомняща част на космическа ракета. Дефектът, в която и да е можеше да причини мигновена катастрофа на цялото.
Ние с Борис се бяхме забъркали в литературна измама — едно благородно, но сравнително рядко изкуство, чиито правила оставаха неясни. Чудех се в кой точно момент авторството на фалшифицирания дневник на един починал убиец се превръща в престъпление? И би ли могла творбата, веднъж демаскирана, да претендира за някаква литературна стойност сама по себе си? Или успехът само би увеличил степента на престъплението от юридическа гледна точка? Но в такъв случай каква ще е тази гледна точка, изразяваща стандартите на международното право?
Опитах се да си спомня подробности за съдебното развитие на случая Хюз — Ървинг, докато влизах в Гайоле. На главната улица беше много тихо и много горещо. Малцина туристи рискуваха да се залутат в това кътче на Тоскана, дори през лятото. Седнах пред единственото кафене в сянката на стената и поръчах кафе на един небръснат старец с бяла престилка. Някаква котка излезе отвътре и ме стрелна с очи, след което се отдалечи пълзешком, като измършавелият ѝ корем почти помете прахта. Мислех си за нашия обемист ръкопис на английски и руски и за Борис, който блъскаше потен по клавишите на машината си, пиеше и проваляше цялото ни съвместно творение. А ако не го провалеше, щеше да го превърне в нещо толкова опасно, че да избухне в ръцете ни, преди да сме имали време да осребрим и един швейцарски чек.
Съзнавах, че съм безпомощен в тази нова игра на политическо оклеветяване: Борис не само държеше всички козове — обширната информационна банка, от която почти си нямах понятие и трябваше да приемам всичко на доверие, — но също и джокера: езика. Защото когато се стигнеше до окончателния вариант, той можеше да налее в руската версия колкото отрова му хрумне — сводничество, блудство с деца, содомия, държавна измяна, вкарвайки я в плътта на творбата като смъртоносна инжекция. Без да имам понятие от руския език и съвсем бегло — от азбуката му, аз изобщо нямаше да разбера дали тъканта е била нарушена.
Нямаше да е така, ако Борис се интересуваше само от парите. Но при цялата му разпътна екстравагантност — алчността, комарджийската страст и безпорядъчното прахосничество — той сякаш напълно бе забравил основния подтик за труда ни. Вече не пишеше за една смесена публика, а за да унизи ограничена клика от университетски учени и друга, още по-ограничена шайка апаратчици, които управляваха втората по могъщество страна в света. Вече можех да си представя какво ще каже, когато допише последните думи в книгата: „Навих часовника — сега искам да го чуя как цъка!“