Столът му изскърца зад гърба ми, когато бях стигнал до вратата, и той изрева с необичайно дебел глас:
— Не можеш да избягаш сега! Ние сключихме договор! Изцяло те издържах през това време. Без мен щеше да умреш от глад.
Аз забързах към банята и се пъхнах под хладкия душ, като се опитах да мисля спокойно. Всякакъв спор с Борис само укрепваше ината му. Трябваше да се сложи край. Влязох в спалнята, все още мокър от душа, и започнах да си събирам багажа. Хвърлях нещата както дойде, прекалено измъчен от жегата и прекалено уморен, за да ме интересува нещо друго, освен мисълта да се махна.
Бях почти приключил, когато той да се появи. Все още не знам какво го тревожеше най-много. Перспективата да остане без кола? Моят дял от разноските? Помощта ми? Или просто унижението от един загубен спор? Той стоеше в рамката на вратата със свити юмруци и посивяло, напомнящо на сюнгер лице.
— Бягаш, а? Бягаш при домашния лекар? При шибания си психиатър? Да се заредиш отново, а, да потърсиш утеха!…
Тогава го ударих. Лицето му бе плувнало в пот и аз го почувствах меко и влажно под юмрука. Той изкрещя, аз замахнах отново и го улучих в рамото. За няколко секунди настана пълен хаос. Той се хвърли върху мен и ме блъсна назад, както бях гол, върху леглото. Ритнах инстинктивно, с единия, с другия крак и улучих нещо. Чух го как изгрухтя, докато се изправях, и видях, че по лицето му тече кръв. Той извика нещо на руски, а аз се шмугнах край него, грабнах дрехите си от леглото, както бяха на куп, и когато посягах за куфара, усетих тъп удар в тила.
Лежах по очи в локва вода, плочките бяха осеяни с диви маргарити и строшените останки от една глинена ваза — подарък от Борис, за да освежи голотата на стаята ми. Изправих се на крака и напипах една голяма буца на темето си. Виеше ми се свят и ми се гадеше. Борис нито се виждаше, нито се чуваше. Влязох в банята и си измих главата, облякох се и отнесох багажа си в колата. Раната пулсираше болезнено. Включих двигателя и подкарах бавно по хрущящия чакъл към черния път. Борис все още не се появяваше. Преди къщата да се скрие от погледа ми, сякаш мярнах за миг раираните му бермуди в огледалото и си спомних с известно злорадство, че днес е ден за пазар и че в къщата има храна колкото за един сандвич. Борис оставаше сам, на пет километра пеш от градчето. Това ме държа весел до автострадата, където завих на север към Флоренция. Карах бавно, без никакъв план. Градът беше душен, претъпкан с автобуси и туристи с ръце и крака, обгорели от слънцето, с цвят на розова шунка. За момент болезнено ми напомниха за Борис и аз проклех всички руснаци.
Паркирах колата пред хотел „Екселсиор“. Вътре беше хладно и тихо, аз седнах в едно дълбоко кожено кресло и си поръчах някакъв коктейл, наречен „Монсеньор“, чиято най-слаба съставка беше шампанско. Това бе първото питие, до което се докосвах през последните осем месеца, и аз се отдадох на сладостта от съгрешаването. Вкусът му беше прекрасен и невинен. Изпих го и си поръчах още един. След него се почувствах успокоен и вял. Следобедът отлиташе безметежно. Вече не ме беше грижа: миналото се замъгли, бъдещето бе празно. Поръчах си трети „Монсеньор“ и в този момент запалиха осветлението. По-късно платих с пътнически чек сума, с която бих могъл да изкарам цяла седмица във „Фрабечи“. Тъй като не се доверявах на шофьорските си рефлекси, взех едно такси до ресторант „Сабатини“. Беше страшно претъпкано и ме накараха да изчакам. После главният келнер ме преведе през облицованото с ламперия помещение до един отдалечен ъгъл. На съседната маса Борис бе заврял нос в голямо парче джолан с мозък.
— Сядай, другарю.
Той кимна към стола срещу него и махна да му донесат нова бутилка фраскати. Изглеждаше спокоен и удовлетворен, следобедният побой личеше само по една драскотина на лявата буза и несръчно прикрита с лепенка раничка на горната устна.
— Как се добра дотук? — най-после попитах аз.
— С такси. Гоки ме откара до града с моторетката си — той очевидно знаеше, че съм пил и наля остатъка от виното в моята чаша. — Май си в по-добро настроение, mon cher? Достатъчно добро, за да поговорим сериозно.
— За какво?
Той повика един минаващ келнер и, без да се допита до мен, поръча коктейл от раци и джолан. След това се наведе над масата и рече:
— За убийството на Сталин.
— Убийство ли?
— Точно така. Като пряк резултат от Лекарския заговор.
— Кой го е убил?
— Берия, разбира се. За да спаси собствената си кожа. Нали си спомняш девиза на Сталин: „Членовете на Политбюро трябва често да се сменят“? Е, идвал редът на Берия и той е взел съответните мерки.