Той щракна с пръсти и поръча захаросани орехи и две стреги.
— И ти смяташ, че можем да скърпим всичко това? — казах аз.
— Да го скърпим ли? Ще прилепне като пиявица, mon cher! А ние с теб ще си поделим едно състояние. Три милиона… най-малко.
— Не по-малко — съгласих се аз.
Бях пиян и му вярвах. И защо не? Та нали, както той непрекъснато подчертаваше, доказаните факти съвпадаха до един. Останалото, макар и догадки, се свързваше в толкова правдоподобна версия, че изследователите волю-неволю щяха да се отнесат сериозно към нея. В края на краищата не изглеждаше по-нелепо от разните предположения за убийството на Кенеди.
Към края на вечерята започнах да изразявам ентусиазъм по отношение на това, което Борис продължи да нарича своята неочаквана развръзка. Помогнах му да довършим виното, изпих си стрегата и му позволих да плати сметката. Бях се предал безусловно.
Две седмици по-късно първият проект беше готов, а след още една седмица стана готов и окончателният вариант. Пристигна второ писмо от Кингс колидж, този път адресирано и до двама ни, което потвърждаваше определената среща с госпожа Татана Бернщайн в Кеймбридж, десет дни по-късно.
След сбиването ни с Борис бяхме установили някакво неловко примирие. Той беше с приповдигнат дух и от ранни зори до късна вечер блъскаше по машината на Каменев, докато аз да се занимавах с трудоемкото редактиране, доукрасявайки или туширайки непристойните и гнусни сексуални изстъпления на Берия. Повече не стана дума за политическата страна на версията: грижливо отпечатана на руски, тя очакваше госпожа Бернщайн. Нямах никаква охота отново да започвам спор. Сякаш махмурлукът след вечерта във Флоренция ме преследваше през следващите две седмици с упоритото усещане за проклятие. Тревогата ми стана постоянна. Веднъж дори се събудих през нощта, плувнал в пот, с онова лице с рибешките очи и пенснето пред очите. Излизаше от някакъв анонимен гроб, за да се опита да ни превърне с Борис в свои последни жертви.
Дойде и сутринта, когато грижливо подредихме в багажника на ситроена двата опаковани обемисти ръкописа и за последен път се спуснахме по тесния път до Гайоле. Не почувствах нищо от онзи възторг, който обикновено съпътства завършването на някой роман. Борис настоя да се отбием в „Харис Бар“ във Флоренция, за да отпразнуваме случая, аз се съгласих неохотно и през цялото време пих портокалов сок.
До Болоня стигнахме за пет дни, като спряхме в шест ресторанта с две звезди и в два с три звезди според пътеводителя „Мишлен“. Всеки път, когато оставяхме колата, Борис мъкнеше куфара с ръкописите и го държеше между коленете си под масата или го пъхаше под леглото си в хотелите.
Заварихме Кеймбридж окъпан от летен дъждец. Майската седмица беше отминала, от сергиите нямаше и следа, подгизналите ялове стояха навързани като рибарски лодки край фабриката. Срещата ни с госпожа Бернщайн беше в пет часа. Паркирах ситроена до един от страничните портали, водещ в Уебския двор.
— Ако не беше тоя шибан дъжд — рече Борис, — можехме да проведем разговора си на някой ял: някъде, където няма да ни виждат.
— За бога, кой очакваш да ни види? И гледай да не изплашиш жената от самото начало — добавих аз, когато влязохме в двора и тръгнахме край входовете към стълбищата, обозначени по азбучен ред. — Нищо чудно да предпочете да завърши аспирантурата си, вместо да се занимава със закононарушения.
Стигнахме до стълбище „E“, където името госпожица Т. Шумара бе трето поред в един списък с шест имена.
— Това трябва да е! — извика Борис. — Шумара е грузинско име, сигурно така се казва по баща.
И той пое навътре в познатия ми тъмен проход, а аз си помислих как ли колежанските власти се справят с проблема за тоалетните при това женско нашествие.
Госпожа Бернщайн ни извика да влезем. Лежеше свита на едно неоправено легло, закрило почти изцяло едната от стените, пушеше и четеше евтин френски роман.