— Какво например?
— Някой свидетел. Някой от обкръжението, този тип Рафик например. Полковник Сак-незнам-койси…
— Полковник Саркисов. Той е покойник.
— Някой друг тогава. Дали не е останал жив някой от грузинските телохранители?
— До един са били убити през юли петдесет и трета.
— Всички?
— До последния човек. Съвсем в римски стил: при жестоко сражение с бойни части на Червената армия, като се съпротивявали до последно в имението на граф Орлов край Москва. Крул е изложил всичко това в своята рецензия.
Уитмор ровеше с вилица обезкостената риба в чинията си.
— Трябва да има и други хора, прислужници, шофьори… може би някой от лекарите? А момичетата? Навярно са вече възрастни жени, но някоя от тях все може да бъде накарана да проговори. Доларът отваря всякакви врати в Русия, не е ли така?
Мъскин пусна отработената си усмивка.
— Някога били ли сте в Русия, сър?
— Не — рече Уитмор.
Мъскин кимна.
— Няма начин да не минат седмици и месеци, преди изобщо да надушим някаква следа. Но по-вероятно е преди това КГБ да се добере до нас и да ни изтегли за ушите… Или дори още по-лошо. Възможно е пресата да успее да изрови нещо, след като го издадем, но в момента просто ни липсва време.
Мъскин погледна часовника си.
— Моят човек ще позвъни по телефона в четири, тоест в десет часа тази вечер швейцарско време. Дотогава трябва да съм готов с категорично „да“ или „не“.
— Трябва да позабавиш топката.
— Клиентът е сериозен, предупреждавам ви. И е ангажирал един от най-добрите адвокати в Цюрих.
— Швейцарските адвокати не са американските адвокати — рече Уитмор. — Освен това машинописният текст е в нас.
Мъскин си отряза парче червено месо и каза тихо:
— Само половината.
Уитмор зяпна насреща му.
— Половината ли? Половината ли каза, Сай?
Лицето на Мъскин изразяваше смирение.
— Мисля, че ви казах, сър. Моят човек постави това като едно от предварителните условия: само половината от текста да излезе извън Швейцария. Реши, че това ще ни е достатъчно, за да вземем решение.
— Тогава аз какво четох тази сутрин? Нещо като дневник, който започва от края на войната и стига до смъртта му — през петдесет и трета година, нали така каза? Аз съм вече до есента на петдесет и първа.
— Така е, но сигурно сте забелязали, че има празноти: дни, дори и седмици. Преди да ми предаде оригинала, човекът прояви предпазливостта да го раздели на две, като остави нашата половина — пилотната част, така да се каже — достатъчно пълна, за да не се къса повествованието. При него обаче остана немалка част от материала.
— Мръсник! — промърмори Уитмор, после добави: — И няма да получим втората част, докато не сключим договора, така ли?
— Точно така.
Осеяните с тъмнокафяви петна ръце на Уитмор избарабаниха няколко бавни такта по масата.
— Да речем, че му предложим по-малко? — каза той. — Да кажем, един милион налични, в брой. А след това да отпечатаме това, което имаме?
Предложението на Уитмор показваше, че той е започнал да се поддава.
— Не бих ви посъветвал за такъв подход, сър — предпазливо подхвана Мъскин. — Първо, мисля, че той няма да вземе нито цент по-малко от онова, което иска, като при това заключението на Крул само подсилва позицията му. В същото време, ако реши, че крием нещо от него, просто ще отнесе стоката другаде. Би могъл дори да сключи отделни договори в различни страни. И ако някоя от тях ни изпревари дори само с един ден, ще бъдем прецакани. Освен това — добави той с леко страдалчески тон, — мисля, че изобщо не би било добре за нас да излезем само с част от ръкописа в едно пиратско всъщност издание. В края на краищата длъжен съм да мисля и за собствената си репутация, сър.