— Ние грузинците не сме играли много голяма роля в руската история. През повечето време сме се пъхали под полата на Матушка Рус, за да се спасим от персийците. Едва преди около петдесет години сме проявили самостоятелност, излъчвайки шайка управници, с която Иван Грозни би се гордял. Най-лошият от тях беше синът на един обущар пияница, Йосиф Джугашвили, по-известен като Сталин. Но той не е мингрелец, макар край него да са се навъртали неколцина мингрелци. Най-прочутият е бил „деперсонифициран“, както се казва, през петдесет и трета. — Тя се усмихна. — На прав път ли съм?
Никой от нас не проговори. Дори Борис бе замръзнал на мястото си.
— Колко очаквате да получите за това? — попита тя.
— Три милиона долара — рече Борис. — Вие ще получите процент… ако проектът успее.
Устните ѝ се открехнаха и издухаха дима в стаята.
— Три милиона долара — тихо повтори тя. — И ще подпишем договор, естествено.
— Естествено — казах аз. — При условие че нито дума от този разговор и дори самият факт, че сте се срещали с нас, никога няма да стане известен на никого.
Тя тихичко се разсмя.
— А вие какво предполагате, че ще застана зад катедрата и ще разкажа всичко пред дългокосите студенти и изкукуригалите професори? Та повечето от тях дори няма да разберат за кого говоря, ако наистина става дума за него, за Берия. — Тя произнесе името по мингрелски, с дълго и. — Най-много да решат, че това е цвете или може би някоя тропическа болест. — Тя отново се засмя, после добави сериозно: — Аз не съм глупачка, разбирате ли?
— Виждам — казах аз, а Борис допи уискито си.
— Берия има живи роднини в Русия — продължи тя. — Кого сте избрали?
— Самият Берия — казах аз. — Неговите дневници от четирийсет и пета до смъртта му.
— Вие експерт по Берия ли сте?
— Борис е експертът. Аз просто помагах при писането.
Тя кимна:
— Попитах само защото много малко хора знаят нещо за него. Добре сте улучили, стига наистина да пипнете някой американски издател, който ще клъвне. Но като че ли в днешно време те кълват на всичко. — Тя погледна часовника си. — Най-добре е да се срещнем по-късно, за вечеря. Сега имам среща с научния си ръководител, един стар глупак, който се смята за професор по руска литература. Много е мил, но установих, че по-скоро аз трябва да го уча, отколкото той мене.
Тя се изправи.
— Вече съм запазил маса — казах ѝ аз.
— Ще се срещнем на едно дискретно място в седем и половина — каза Борис.
— Нека да е в „Синия глиган“. И можете да ми купите нова половинка уиски. — Тя отвори вратата с усмивка. — Искам да ви кажа, че и двамата сте много доверчиви. Или може би просто оптимисти. Става дума за три милиона долара…
Тя остави думите да заглъхнат в коридора. Затвори вратата след себе си и се ръкува с нас.
— Ще се видим в седем и половина.
Махна с ръка и изчезна в главния двор.
— Свястна, много волева грузинка — каза Борис, като че ли на себе си. — Освен това и умна.
— Умна не е точната дума. Но щом тя ни разкри толкова бързо, представяш ли си колко ще затрудним професионалистите?
— Не се тревожи, mon cher, — заяви той, докато влизахме в колата. — Да, мисля си, че сполучихме с нея.
— Е, и да не е така, вече е късно да се отказваме.
Завихме към Кралския плац.
Ресторантът беше на една поляна с изглед към Кеймбридж. Борис прекара първите петнайсет минути в изучаване на менюто, докато Татана — както я наричах — ми разказваше за живота си в Париж, където преподавала руски в един лицей, и за това как като дете учила три години в Московското балетно училище при Болшой театър.
Борис върна една бутилка бургундско, защото в нея имало корк от тапата и поръча вечеря за всички ни. След това се разколеба, отново мисли и поръча пак същото и всичко това с глас, който кънтеше из цялото заведение. Татана не показваше каквато и да било изненада от поведението му и пушеше една от друга френски цигари, пиейки чаша след чаша, наравно с Борис.
Вечерята потръгна. Скоро Борис пое инициативата да я посвети във всичко — или поне в онова, което трябваше да се разкаже. За договора се споразумяхме, че моят лондонски адвокат — компетентен юрист, лишен от въображение — ще състави един типов договор, който предвижда за преводача десет процента от печалбите.
На пръв поглед нашето споразумение изглеждаше съмнително, дори безполезно, тъй като обвинението за измама със сигурност щеше да се разпростре върху всички съучастници, но Татана показа здрав философски поглед към въпроса. Единствената ѝ цел бе при успешна развръзка да разполага с някакъв документ черно на бяло, за да може да ни заплаши, ако се опитаме да пренебрегнем ангажимента си. Тя направо употреби думата „шантажирам“ без каквито и да било задръжки, дори с гордост. От друга страна, Борис изобщо не трепна при тази заплаха, очевидно приемайки я като допълнително доказателство за сериозността на нашата уговорка.