— В такъв случай ще ми трябват няколко дни — каза тя. — Тук ще кажа, че ми се налага да правя проучвания в Париж.
— Някой в състояние ли е да разкрие самоличността ти, в случай ще историята се разчуе?
— Да не би да мислите, че може да ми се наложи да изчезна?
— Не е изключено.
— Мога да го направя — каза тя. — Вече ми се е случвало. Аз съм „един космополит без корени“, както наричаха евреите по времето на Сталин.
— Все още ли си с израелски паспорт?
— Да. Но това не е проблем. Само не мога да посещавам арабските и комунистическите страни, но и без това не вярвам да отидем точно там.
— В такъв случай като че ли всичко е наред? — казах аз. — С изключение на договора, разбира се.
На лицето ѝ се появи лека загадъчна усмивка.
— Имам по-добра идея. Хайде да забравим за договора и просто да си имаме доверие. В края на краищата това ще трябва да направят и горките американски издатели. Ако си нямаме доверие… — Тя млъкна и се пресегна през масата към мен.
Стиснахме си ръцете един по един, в тържествена последователност, след това Борис поръча два големи коняка. Аз се присъединих към тоста с халба бира.
Татана прекъсна учебните си занимания и пет дни по-късно ние се качихме на автомобилния ферибот за Болоня. Пристигнахме в малкото градче Льо Кротоа точно за обяд, който Борис организира с обичайната си агресивна взискателност. Собственичката на „Отел Дьо ла Бе“, мадам Мадо Понсле, беше грамадно женище, отрупано със скъпоценности. Ходеше със синя перука и тъмни очила, неотлъчно я придружаваха две неприветливи източноевропейски овчарки. Тя се оказа страшно предизвикателство дори за Борис, но гастрономическите им вкусове съвпадаха и нашето първо хранене на новото ни работно място можеше да се нарече успешно.
Същия следобед Борис взе влака за Париж, където си бе уговорил среща със стария грузинец, съдържател на ресторант, за да вземе пишещата машина. Татана се настани на балкона си под лъчите на залязващото слънце и започна да чете ръкописа.
Като че ли бяхме единствените чужденци в градчето — купчина къщи, миролюбиво струпани край дървения рибарски пристан в края на широкото устие на река Сома. Повечето от останалите гости на хотела бяха парижани, пристигнали за лов на патици из блатата или за да прекарат един тих уикенд за двама. Същата вечер някакъв младеж седеше на бара с приятелката си, а мадам Мадо, следвана по петите от овчарките, мина край двамата и погали младежа по рамото с думите: „Как върви любовта?“ След това отмина с клатушкане, без да дочака отговор.
При положение че клиентите ѝ изглеждаха доволни и добре нахранени, тя сякаш изобщо не се интересуваше от тях. Докато попълвахме регистрационните фишове, тя не прояви никакъв интерес към паспортите на Борис и Татана, макар в неговия като месторождение да бе посочена Москва, а в нейния — Зугдиди, Грузия, СССР. Аз обаче щях да се радвам изобщо да не се бе налагало да ги попълваме (това като че ли беше първото ни представяне като съучастници) и се питах какво ли става с тях, след като ги изпратят в местната префектура. През лятото броят им сигурно надхвърля един милион само във франция. Дали ги унищожават в края на сезона? Или ги оставят да плесенясват в някакво чудовищно хранилище, за да може да бъдат изровени месеци по-късно и да кацнат върху бюрото на някой следовател?
В седем часа се качих в стаята на Татана. Тя лежеше върху леглото и четеше ръкописа. Пепелникът върху нощното шкафче беше препълнен, въздухът не се дишаше.
— Би ли ми донесъл едно питие? — каза тя. — Голямо перно с много лед.
Когато се върнах, тя отмести ръкописа и аз с облекчение забелязах, че е стигнала до средата на един от руските пасажи. Чудех се какво впечатление ѝ правят останалите.
— Много ми харесва — каза най-после тя. — Единствената ми съществена забележка е, че на моменти правите Берия почти забавен: някакъв весел похотлив дърт пръч, който използва положението си просто за да се забавлява с пиене и разврат и от време на време с по някой разстрел, а на това отгоре и се перчи с тези неща. Разбира се, във всичко това може да има и известна истина. Безспорно, хванали сте много от атмосферата. И, боже мой, прав си, когато казваш, че някои от днешните управници ще се изприщят, когато прочетат това. Само се надявам данните на Борис да са достатъчно точни.
— Смяташ ли, че някой издател ще клъвне?
Тя си запали нова цигара.
— Аз съм предубедена. Зная истината. Но от това, което прочетох дотук, не виждам защо не, при положение че сте в състояние да поднесете убедително обяснение за произхода на ръкописа.