Борис се обади по телефона едва късно следобед, а когато го посрещнах на гарата в Абвил, веднага се оплака от махмурлук: нещо нечувано за него, доколкото го познавах.
— Тия стари грузинци са невероятни — измърмори той. — Яденето бе неописуемо, така не съм се гощавал от години насам. Накрая собственикът ми подари бутилка водка за сметка на заведението.
Носеше нещо, което напомняше малък олющен куфар: пишещата машина, модел 1938 г., както ми обясни.
— Собственикът много ли те разпитва? — попитах аз.
— Изобщо не ме е разпитвал. Беше пиян. Той през цялото време пя. Дори ми каза, че мога да я задържа като подарък. Чудесни хора са грузинците!
Мълчаливо се съгласих: чудесни и фатални. Изпитвах известно безпокойство за реакцията на Борис, когато научи за мен и Татана. По време на вечерята двамата почти през цялото време си говориха на руски и това силно ме подразни, но се стараех да не проличи. Махмурлукът на Борис скоро отмина и двамата с Татана си поръчаха тумбести чаши с ликьор, които изпиха отвън на терасата, която гледаше към залива. Аз се почувствах неловко, едва ли не им пречех, седейки там със своята минерална вода, докато те си бърбореха за ексцентричностите на грузинците в Париж. Станах да си вървя. Татана се усмихна и ми пожела лека нощ, Борис само кимна.
По някое време след полунощ дочух гласовете им и смеха на Татана, когато минаваше пред вратата ми. Не можех да заспя и на няколко пъти бях сигурен, че чувам звуци от нейната стая. Накрая станах и се опитах да отворя вратата ѝ. Беше заключена. Извиках я и след малко се чу гласът — сънен, но нетърпелив:
— Какво искаш? Късно е.
Върнах се в стаята си, по-скоро объркан, отколкото ядосан. На другата сутрин тя се появи почти по обед. А беше първият ни работен ден! Промърморих нещо за това, докато тя пиеше кафето си на терасата.
— Сърдиш ли се? — попита тя. — Защо? Да не би да ревнуваш?
— Да ревнувам ли? Какво искаш да кажеш?
Тя сви рамене.
— Толкова трудно е да ви се угоди на вас, мъжете.
Взрях се в нея и осъзнах, че онова, което ме бе държало буден, измъчвайки ме почти до сутринта, бе представата за нейното тяло и звукът от гласове. Чувствах се уморен и настроен за свада.
— Не и с Борис, нали? — казах най-после.
— Защо не с Борис? Това, че не е хубав като теб, не значи, че му липсва страст. Не бъди нетолерантен, моля те. Аз не принадлежа на никого.
— Къде е Борис?
— Мисля, че отиде да се разходи. Нали няма да вдигаш скандали?
— Значи предлагаш да те споделяме?
— Защо не. Толкова сте различни като характери. Ти никога ли не си имал връзка с две жени едновременно?
Изправих се.
— Това няма нищо общо с онова, за което сме тук. Щом си вършиш работата… — погледнах часовника си. — Не знам как Борис ще възприеме всичко това.
— Борис проявява голямо разбиране.
— По-вероятно е да е просто благодарен — злобно казах аз и понечих да се обърна, когато тя ме хвана за ръката.
— Моля те, не се сърди, Том. Това би развалило всичко, а беше толкова хубаво.
— По-добре се хващай за работа — казах аз и забързах към рибарския пристан и вълнолома.
Може би трябваше да приема положението така както Борис бе приел безплатната бутилка водка в грузинския ресторант. Грузинците бяха създали Сталин и Берия, а също и Татана Шумара, аспирантка в Кингс колидж, чието тяло желаех.
Тази нощ отново се любих с нея, неистово и неколкократно. Тя ми каза, че ѝ харесвало да я щипят и да я пляскат. Удрях я, докато ме заболя ръката, а тя пищеше. По някое време Борис започна да блъска по вратата. Тя му викна нещо на руски и той изчезна.
— Помислил е, че се отнасяш зле с мен! — изкикоти се тя, притегли ме навътре в себе си и продължи да се клати напред-назад, да стене и да хапе възглавницата, отново и отново.
По-късно, докато лежах и слушах пукотевицата на ловджийските пушки някъде сред блатата, осъзнах, че съм готов да загубя престижа си, само не и нея. Бедата бе там, че Борис очевидно мислеше същото.
Следващите няколко седмици не бяха от леките. Трудовите навици на Татана се оказаха едва ли не по-хаотични и от тези на Борис, а двамата заедно изискваха огромно търпение и такт от моя страна и това ме изтощаваше много повече отколкото самата работа. Тя се състоеше главно в повторно редактиране на ръкописа в преводния му вариант, като Борис се пазареше за всяка подробност, а Татана спореше за тънкостите на езика. Тя работеше бавно, в свой ритъм, и негодуваше срещу всеки намек да побърза. Техните спорове често преминаваха на руски и това ме вбесяваше. През цялото време се борех с Борис, за да не вмъква допълнителен компрометиращ материал.