Той бе станал друг човек. Ходеше веднъж седмично да се подстригва, бръснеше се педантично всяка сутрин (понякога и вечер), неизменно ухаеше на скъп одеколон, а ноктите на ръцете му бяха изрязани до месото и приличаха на розови зъби. В края на първата седмица го попитах между другото какво мисли за Татана.
— Обичам я като сестра — каза той. — Освен това обичам и тялото ѝ, то е съвършен instrument d’amour. — След което добави със злост: — Но трябва да те предупредя, mon cher: не я преследвай. Грузинците са много страстен народ, но са и много независими. Понечиш ли да ги обвържеш, хващат гората и изчезват. Знаеш ли, че Тбилиси е бил строен наново повече пъти, от който и да е друг град по света?
Не можех да доловя какво общо има това с поведението на Татана, като изключим твърдението на Борис, че никой не е успявал да подчини Грузия за по-дълъг период от един човешки живот.
Любехме я през нощ и страстта и умението ѝ сякаш не знаеха предел и не се изчерпваха нито за миг. Аз се влюбих в нея. Това беше самотна неудовлетворена любов, която не можех да призная нито пред нея, нито пред Борис, тя се превърна в моя скрита болка, уталожвана на редовни интервали от спазми на удоволствие, следвани от горчиви часове на очакване, докато отново ми дойде редът.
Междувременно спомените на Лаврентий Павлович Берия бавно и със запъване зазвучаваха на родния му диалект — така далечен и чужд, както самата Татана.
След около два месеца преводът бе завършен — редактиран, поправен, подкастрен и изгладен. Представляваше две пъпки, пълни с груба жълта хартия, грижливо опаковани в картон и запечатани, но без никакъв надпис.
Борис и Татана се почерпиха с три бутилки от най-доброто шампанско на мадам Мадо, след което ме накараха да ги откарам до Казино де ла Форе в Ла Тюке, където преживях страха от най-лошото. Борис упорито залагаше само на червено — „любимия цвят на Берия“, докато Татана напук залагаше на черно. Най-неочаквано само след половин час и двамата се оказаха с печалба. Аз загубих двеста франка, прилагайки една сложна система, които не доведе до нищо добро.
Двамата продължиха веселбата с шампанско, като този път принудиха и мен да изпия една чаша с тях, но и това не разпръсна острото усещане за самота и чувството, че съм натрапник. На връщане Татана ни учеше да пеем грузински песни, които Борис повтаряше страхотно фалшиво с гръмотевичния си бас. Минаваше три часът, когато пристигнахме в хотела и се наложи да будим главния келнер, предизвиквайки в същото време яростния лай на овчарките. Горе Татана целуна и двама ни по бузите и се скри в стаята си. Сякаш искаше в тази празнична нощ да покаже, че никой от нас не стои по-високо от другия в нейната обич. Борис се прибра в стаята си и аз го чух как се блъска в тъмното, опитвайки се да намери ключа на лампата. Той вземаше това, което му даваха, и нищо повече. Беше щастлив.
На другата нощ — последната, преди да замина за Унгария — Татана ме покани в стаята си, макар че, строго погледнато, беше ред на Борис. Може би понеже бях целият напрегнат и изпълнен с тревога за бъдещето, този път не се получи. Докато лежахме един до друг и бегло си разменяхме ласки, аз се опитах да поговоря с нея, да разбера намеренията ѝ. Не можах да изкопча нищо.
— Да видим първо как ще реагират американците — каза тя. — Ако забогатеем, ще можем да чертаем някакви планове.
— Ако забогатееш, ти вероятно ще поискаш да вървиш по свой път.
— Ако американците купят стоката — отвърна замислено тя, — ще имаме по-сериозни проблеми от това да решаваме какво да правим с парите си. — Тя ме целуна и ми обърна гръб.
Спомних си онова безсмислено сбиване с Борис в Тоскана и опитите да го разубедя да не клевети съветските управници. Чудех се дали и тя не е говорила с него за това. Попитах я и тя ми отвърна сънено:
— Аз съм само преводачка, Том. Това зависи от теб и от Борис.
Призори аз я събудих и този път се любихме както винаги. Закусихме рано тримата, аз прибрах багажа си и потеглих на изток през плодната земя на Шампан, през Нанси и Страсбург към Щутгарт, а оттам по аутобана към Мюнхен и Виена.
Книга втора