Прекият телефон, за да не минава разговорът през централата на фирмата, иззвъня точно на минутата. Мъскин леко се подразни, когато гласът на телефонистката му съобщи, че обаждането е от някакъв номер в Анеси, Франция. Гласът долетя, много висок и със силен акцент:
— Мистър Мъскин?
— На телефона.
— Тук е Грегъри. Всичко наред ли е, мистър Мъскин?
— Всичко върви добре, мистър Грегъри.
— Говорихте ли с шефа си?
— Говорих.
— Значи утре пристигате в Женева?
— Изчакайте още мъничко, мистър Грегъри. Остават още няколко дреболии…
— Какви дреболии? Не е ли уредено всичко?
— Трябва да се направят още няколко дребни проверки.
— Проверки! Какви проверки?
— Моят шеф трябва да обсъди още нещо с професор Крул…
— Крул! — това беше пронизителен крясък. — Той нали остана доволен?
— Професор Крул е напълно доволен — търпеливо каза Мъскин. — Просто в случаи като този не бива да се прибързва…
— Вашият шеф показва материала на други хора! — изкрещя гласът. — Добре тогава, щом Крул не е достатъчен…
— Ще ми дадете ли възможност да довърша? — каза Мъскин.
Настъпи пукаща пауза.
— Всичко ще бъде уредено по нормалния ред. В събота сутринта.
— В събота банките не работят!
— Не се безпокойте за банките — утеши го Мъскин. — Ние ще имаме грижата за това. Само пригответе материала с вашия адвокат и веднага ще подпишем, както си му е редът.
— Мистър Мъскин — сега гласът звучеше по-тихо. — Ако има някакви неприятности, някаква измама…
— Вижте какво, мистър Грегъри, аз представлявам…
— Вие сте американски бизнесмен и аз ви продавам нещо, което струва повече от злато. Ако се опитате да ме преметнете…
— Да не сте пиян, мистър Грегъри?
Нова рязка пауза.
— Не е ваша работа! Не, не съм пиян. И така пристигате в събота, нали? По същото време, на същото място. И без никакви номера!
Мъскин се усмихна уморено в себе си.
— Никакви номера — повтори той. — Между другото, бих искал да знам къде мога да ви намеря, ако възникне нещо важно.
За момент линията онемя, сякаш някой бе сложил ръка на микрофона. След това гласът каза:
— Ще ви позвъня контролно в офиса, мистър Мъскин. Утре сутринта, по обед, нюйоркско време.
— Къде сте отседнали, мистър Грегъри?
— В движение съм — припряно отвърна гласът. — Това отлагане сега… тези уточнения с Крул…
— Съжалявам. Ще ви обясня всичко, когато се видим, мистър Грегъри. Довиждане.
Той отново чу някакво хрипливо възклицание и затвори. Сега не му оставаше друго, освен да чака.
Докато Мъскин размотаваше Грегъри по телефона, Чарлс Уитмор провеждаше срещата, която си бе уредил тази сутрин с един високопоставен служител от Министерството на финансите, в Галеонската зала на хотел „Сейнт Риджис“. Последните закъснели посетители — някакви мъже, които през цялото време се смееха на висок глас и се оглеждаха възбудено — си тръгнаха, така че цялото помещение остана на тяхно разположение.
Сътрапезникът на Уитмор, Майк Зангер, беше висок мъж с изрязан профил, облечен в гълъбовосив костюм и с неутрална вратовръзка. Завеждаше отдела за борба с фалшификации, неплащане на данъци и международно измамничество в широки мащаби — работа, която го поставяше в близък контакт с полицейските служби на повечето европейски страни. Именно като такъв, както и като близък семеен приятел, го бе потърсил Уитмор няколко часа по-рано.
Той мина веднага на въпроса.
— Както ти казах по телефона, Майк, това е една крайно деликатна и поверителна работа. Преди три седмици нашият главен редактор в „Бърн Хирш“, името му е Мъскин, беше в Европа за панаира на книгата в Монтрьо. Панаир не звучи много по швейцарски, но това е един от важните начини, по които днес се търгува с книги. Последния ден някой позвънил на Мъскин в стаята от фоайето на хотела. Някакъв чужденец, който му казал, че предлага нещо много интересно. Оказало се, че е източноевропеец… поляк или руснак. Прадедите на Мъскин произхождат някъде оттам, та той има нюх за тези хора. Човекът бил много възбуден, представил се просто като Грегъри и казал, че идва от Виена, където се сдобил с някакъв ръкопис, тайно изнесен от Унгария. Не искал да каже как, заявил само, че го предлага за продан. Цената била, и все още е, три милиона долара.
Той разбърка чая си, в който нямаше захар, финансистът чакаше, почувствал, че за пръв път в кариерата си старецът се е озовал на непозната, дори опасна територия.