Водата й подейства като балсам за душата. Фатим бе поел за Мекнес и до смрачаване Мохамед и Сюлейман щяха да знаят за измяната на Язид. Ариел бе изпълнила своето обещание да ги предупреди, но бе платила прекалено висока цена. Така, застанала в потока, мислите й се изпълниха с образа на Кристофър. Неговата омраза бе толкова дълбока, толкова осезаема за нея, че тя не хранеше почти никаква надежда, че може да го промени. Може би с времето и това щеше да стане, си мислеше тя с надежда. Но времето беше нещо, над което тя нямаше власт. Когато се върнеха в Ел Беди, Кристофър щеше да си тръгне. Трябваше само да подпишат договора, а със започването на войната Кристофър и семейство Белмет имаха всички основания да се върнат в Англия. В Магреб вече не беше безопасно. А тук, в планините, където можеха да бъдат заедно и да се научат на взаимно доверие отново, той нямаше да й позволи да се доближи до него. Сестрите на Фатим се умилкваха наоколо и нямаше да й позволят да говори с него, дори и да се съгласеше да я изслуша.
Обезверена за сетен път, Ариел откри пътя, по който бе минала, и загази към брега. Едва когато наближи, разбра, че не е сама.
— Тръгваме. — Кристофър стоеше на по-малко от десет фута и студено я гледаше.
Ариел зяпна в него с невярващ поглед, преди да дойде на себе си, и да издърпа дрехите си от скалата. Надяна ги през главата си и с резки движения натъкми кафтана върху мокрото си тяло, напълно забравила факта, че меката памучна материя прилепва към него и очертава извивките му по начин, който имаше такова въздействие върху Кристофър, което едва ли бе по-различно от това при голия й вид на излизане от потока.
— Рамото ти… — каза Ариел и се опита да намести странните му превръзки. Точно преди един ден Кристофър дойде в съзнание и по начина, по който държеше ръката си, можеше да разбере, че раната все още го болеше. А сега стоеше тук и й съобщаваше, че тръгват след час. Ариел излезе от потока и повтори забележката си.
— Ти си ранен.
— Не се грижи за мен. Нямам доверие в Язид. А и с теб като моя пленница…
— Твоя пленница!
— … той ще промени своите планове — продължи Кристофър, сякаш тя не бе казала нищо. — Фатим не знае достатъчно подробности, за да бъде убедителен, ако Мохамед продължи да храни подозрения. Ти си ми нужна като доказателство. Султанът може и да не повярва, че неговият наследник е способен на измяна.
Ариел се гледаше с недоумение.
— Значи аз трябва да бъда твоето доказателство? — повтори тя, като не вярваше на ушите си.
— Всички, включително и Сюлейман, знаят, че си избягала от Казбах. Фатим може да потвърди, че се върнах с теб от планините отвъд Фез; това ще обясни много добре къде си била. Освен това и ти ще бъдеш там, за да разкажеш на Мохамед всичко, което знаеш.
— По мое собствено желание?
— Или по мое, както предпочиташ.
— Защо, чакал такъв! — изсъска тя. — Да не си мислиш, че можеш да прекършиш волята на всяко живо същество както на теб ти е угодно? Ще направя всичко, което е по моята воля. Можеш да ме влачиш през Сахара, ако искаш, но когато застана пред Мохамед, ще съобщя своето собствено мнение. А ти просто ще трябва да почакаш дотогава, за да разбереш точно какво е то.
— Така или иначе, Ариел, пред Мохамед ще трябва да кажеш истината — заяви той ледено. — Тръгваме след час, бъди готова. — С тези думи Кристофър я остави да се гневи безмълвно.
Ариел се разяри от грубото му държание. Думите му пареха като плесница върху лицето й. Всички илюзии, че той може да я изслуша, се изчезнаха безвъзвратно. Тя събра купа пране и тръгна към лагера. Товарът бе неудобен и натежал от водата, а кафтанът й залепваше по краката. Напредваше бавно. Докато стигна до шатрата, половината от часа, който Кристофър й бе определил, бе изминал. Бе решила да разполага с времето си и да остави Кристофър да чака; но лесно можеше да си представи как ще я повлече полугола по пътя за Ел Беди и реши по-добре да се откаже от това детинско отмъщение.
Докато захвърляше мокрия кафтан и намъкваше памучните панталони, които бе носила, когато яздеше към Казбах, настроението на Ариел се промени от гняв в непокорство. Истината беше, че тя знаеше съвсем точно защо Кристофър се държеше така гневно. Ако бе на неговото място, вероятно щеше да стигне до същото заключение. Не постъпи ли и тя точно по същия начин, когато Язид й каза, че мъжът, на когото се бе доверила, не е някой друг, а херцогът, от когото искаше да се освободи? Тя се спря тъкмо когато затъкваше крачолите на панталона в ботушите. Не бе дала възможност на Кристофър да обясни нищо, въпреки неколкократните му опити. Ужасната истина, признаваше тя, бе, че все още не знаеше защо бе скрил тази информация от нея или какво се бе случило от деня, в който й обеща, че херцогът няма да се ожени за нея, до момента, в който промени това решение. Както и да е, сега Ариел бе сигурна, че Кристофър наистина е нямал намерение да се жени за нея, поне до мига, в който нещо бе променило решението му. Не защото сега разполагаше с повече доказателства, а защото разбираше, че именно това е стилът на Кристофър. Той не беше измамник. По-скоро щеше да понесе последиците от бруталната си честност, отколкото да изкриви истината в своя полза.