Тя бе виновна колкото него, най-малкото заради упорития си отказ да го изслуша. Колко глупави бяха, си мислеше тя тъжно. Твърдоглави. Решени да уреждат нещата по свой собствен начин. И колко еднакви.
Не, поправи се тя. Те бяха еднакви само в това отношение, докато във всичко друго коренно се различаваха. Кристофър не се доверяваше, а тя се доверяваше твърде много. Той атакуваше света с непоколебимост, а тя цял живот се бе крила от него. С него Ариел бе започнала да навлиза повече в тайните на живота. С Кристофър тя знаеше, че можеше да види и направи неща, които старателно щеше да избягва, ако беше сама. А тя също имаше какво да му предложи — доверието, което бе отказала да му окаже и което в същото време подаряваше на всички други. Сега можеше да му се довери и бавно, с времето може би, да спечели и неговото доверие. Стига да не беше твърде късно. Ариел нахлузи джелабата през главата си и когато я натъкми на мястото й, усети амулетите все още на дъното на джоба си. Взе ги в дланта на ръката си. Сега те бяха хиляди пъти по-ценни за нея, отколкото в деня, когато ги бе купила; искаше той да ги носи с гордост. Но ако не направеше нещо, за да намери път до Кристофър, те никога нямаше да лежат на гърдите му, на това интимно място, където щяха да бъдат сгрявани от неговото сърце.
Ариел чу, че навън вече се събират семействата на халифския род. Бързо върна амулетите в джоба, върза широкия платнен пояс около кръста си и взе тюрбана си. Уви го около главата си, завърза го в основата на врата и остави косата си да падне надолу по гърба й права като ножница. Не носеше никакви чанти със себе си. Всички дрехи, които имаше тук, бяха взети назаем, а нищо не можеше да я принуди да докосне облеклото от харема, с което Ахмед се бе гордял в нощта на нейната среща с Язид. Ариел си пое дълбоко дъх и излезе от шатрата.
Както бе очаквала, Кристофър стоеше в центъра на кръга, образуван от хората на халифа. Азис, най-младата от неговите дъщери, даваше самостоятелно представление, като се извиваше около Кристофър и го гледаше с очи на кошута. Ариел се учуди защо позволява на момичето да се лепи така по него. Това би трябвало да го дразни; той не беше мъж, който можеше да се възхити от разглезени жени. Докато гледаше сцената, изведнъж й се стори, че Азис вероятно има причина да се държи така с Кристофър. Затова ли тя и нейните сестри бяха толкова враждебни? Дали не мислеха, че тя си е присвоила нещо, което по право е принадлежало на Азис? Въпросът заседна в ума й, докато си вземаше довиждане, и не можеше да го отпъди.
Когато стигна до халифа и Зефира, Ариел стисна горещо ръцете им.
— Благодаря и на двамата!
— Не ни дължиш благодарности — отвърна Зефира и се усмихна нежно.
— Не, напротив. Аз съм чужденка и съм заподозряна в невярност към султана. Имахте всички основания да се отнесете с мен като с парий. Вместо това вие ме приехте. Кълна ви се и на двамата, че обичам Мохамед. По-скоро бих си отрязала езика, отколкото да му изменя.
— Не е необходимо да ни казваш това, въпреки че оценяваме твоята преданост — й каза халифът.
— Светлината на Аллах свети в теб, дете мое — добави неговата съпруга и поглади Ариел по ръката. — Ти не таиш зло в сърцето си. Ще се молим Аллах да ти помогне да убедиш онези, които нямат яснотата на твоето виждане.
Ариел се усмихна и в очите й заблестяха сълзи на признание. Искаше да каже още нещо, но думите й заседнаха дълбоко в сърцето и знаеше, че ако се опита да ги изрече, ще се отприщят първо сълзите.
Зад себе си чу гласа на Кристофър.
— Време е да тръгваме, Ариел.
Глава 22
Пътят им минаваше през много по-различна страна от тази, която Ариел бе видяла няколко дена преди това по време на пътешествието им от Мекнес до лагера на семейството на Язид. Докато се спасяваха с Кристофър, бяха навлезли навътре в хълмистата страна Риф, за да намерят спасение в общината на Рашид. Когато бе яздила с монголеца, въпреки че той се бе погрижил да са далеч от главните пътища, те бяха избрали обичайния маршрут, свързващ Фез и Мекнес.