Султанът седеше с гръб към тях, загледан в градините, когато плесна с големите си кафяви ръце. Минаха няколко минути, преди да се обърне към тях.
— Приветствам ви и двамата — каза той със слаб ентусиазъм. — Лорд Стонтън, вие се връщате от среща с моите синове. Кажете ми как са те.
— Сюлейман е в добро здраве, мула Мохамед. Неговите войски очакваха заповедта да сложат край на бунта. Но нямам новини от Ел Язид. Той не беше в Казбах.
— Така е с всички водачи — заяви Мохамед. — Те трябва да са начело на армията и постоянно да напомнят на мъжете за кого се бият.
— Някои владетели командват чрез познание и търпение — възрази Кристофър. — Не е ли това урокът, който преподадохте на своя народ?
— По-късно ще има време и за обучение. Сега трябва да си възвърнем страната. Ако не сторим това, няма да има кого да водим към мир. През дългите си години живот съм научил, че не съществува добро и зло. Слънцето има много нюанси на златното.
— Но някои неща са лоши, мула. Бухарците, например, действат със зъл умисъл.
— Те не са лоши, лорд Стонтън, само заблудени.
Кристофър се надяваше, че философският уклон на разговора някак си ще смекчи съобщението, което трябваше да предадат. Но Мохамед бе настроен твърде милостиво, освен това Кристофър нямаше никаква представа с колко време разполагаха до атаката на Ел Беди от Язид. Знаеше, че не е достатъчно дълго, за да опитва да победи султана в тази дискусия.
— Мула Мохамед, Фатим и аз носим сведения, които не бихме искали да ви поднесем, ако не бяха изключително важни. Няма друг начин да бъдат поднесени, освен директния. Вие сте допринесъл много за мира и благополучието на тази земя, която хиляда години е била разкъсвана от война. Сега някой се опитва да разруши построеното от вас. Фатим и аз знаем кой е той. А също така и Сюлейман.
Мохамед слушаше внимателно, след което погледна Кристофър право в очите и кимна.
— Кажете ми.
— Това е Ел Язид.
Султанът бързо се отдалечи от тях с притиснати към гърдите ръце и тръгна към вратата на балкона. Остана дълго време неподвижен. Най-накрая въздъхна тежко и без да се обръща, прие съобщението на Кристофър.
— Не исках да повярвам, че това е истина, но не съм чак толкова глупав, за да не отчета и тази възможност. Значи сега трябва да чакаме.
— Какво? — Думата се откъсна почти като вик на недоумение от Кристофър.
Султанът се върна в стаята и се усмихна криво.
— Язид е млад и винаги е мечтал за дните, когато властта на султана бе абсолютна. Той не вярва в правителството. Билад Ал Махзан и Билад Ал Сиба нямат право на съществуване в неговия свят. Той предпочита сам да определя бъдещето на Магреб. Вероятно това ще му послужи като добър урок. След това ще разбере, че старите методи не са толкова добри. Може би ще ме слуша с повече уважение, когато всичко свърши.
— Мохамед, той предвожда бухарците. Уби невинни хора по време на Фантазията. Докато говорим, той напредва към Ел Беди — убеждаваше го Кристофър.
— Той идва да говорим — тайнствено каза Мохамед. — И внимавайте какво приказвате, лорд Стонтън, защото той е мой син и престолонаследник.
— Вие имате двама сина.
— Но само един наследник.
— Във вашите очи, мула. — Кристофър почака за някакъв отговор, но султанът се бе върнал към прозореца и се бе загледал отвъд градините. Кристофър разбра, че са отпратени, но все още не можеше да напусне.
— Възнамерявате ли да му предадете трона си? — продължи той след няколко минути. — Мога да ви гарантирам, че договорът с Англия ще бъде анулиран, ако Язид се възкачи на престола. Длъжен съм да докладвам за това на краля.