И в средата стоеше Язид.
Ариел изпадна в паника, като искаше да избяга през тайния изход на свобода, но стоеше прикована от страх на мястото си. Знаеше, че Язид е извън себе си от гняв. Знаеше, че няма спасение. И все пак до себе си усещаше хладнокръвието на Кристофър.
— Никой не смее да докосва притежание на Мохамед Ел Язид, султан на цял Магреб.
— Принц Язид — отбеляза Кристофър с ледено самообладание.
— Султан Мохамед Ел Язид, невернико.
— Не мисля така, Язид. Не още.
— Аз съм султан на всички земи от западните пясъци на Сахара до брега на морето. В мен тече кръвта на Мохамед, а чрез него и кръвта на самия Аллах. Никой не смее да ме отрече. — Той насочи вниманието си към Ариел. — И никоя жена, която ме отблъсква, не ще живее.
— Един крал не се крие зад войниците си — се подигра Кристофър. — Ако наистина заслужаваш титлата, която се опита да откраднеш чрез убийството на своя баща, то докажи го. Бий се с мен.
Очите на Язид проблеснаха жълто-зелени на светлината на свещта. Бавна усмивка разтегли устата му от край до край. Със скоростта на змия той извади ятагана си от ножницата и разсече въздуха пред себе си.
— С удоволствие, невернико. С радост ще видя мръсната ти кръв да потече като река през пясъците на моята страна. Ти ще бъдеш първият. И когато бъдеш победен — великият Сохда Агадир… — присмя се той, — ще направя така, че улиците на градовете и водите в пристанищата да почервенеят от изтичащата кръв на неверниците. Ще унищожавам мъжете, жените и потомците на нечестивата им плът, докато страната ми се очисти отново. Докато ти и твоят род завинаги бъдат заличени от Мароко.
Кристофър не възприе нито дума от речта на Язид. Той просто кимна към бухарците.
— Вървете — реагира Язид. — Този неверник е само мой.
Възпитани от години в абсолютно подчинение, бухарците се изнизаха покорно от стаята, без нито един да погледне назад или да остави ятагана си изваден в случай на измама. Но Кристофър не можеше да мисли за нищо друго, освен да накара Язид да плати за злините, които бе причинил на Ариел. Мисълта, че я е докосвал дори, бе достатъчно, за да накара кръвта на му да закипи. Язид щеше да си плати за своите престъпления. Тази вечер Кристофър възнамеряваше да получи кръвна отплата.
Ариел се прилепи до стената, когато ятаганът на Кристофър изсвистя от ножницата, и се опита да се притаи колкото може повече. Не искаше да го разсейва по никакъв начин. Въпреки че неговото поведение бе страшно хладнокръвно, Ариел можеше да усети нажежената до бяло интензивност на тялото му и абсолютната му концентрация на духа, когато двамата мъже започнаха да обикалят стаята. Язид се усмихна арогантно.
— Ела да опиташ острието ми, невернико.
Ти си глупак, Язид, си помисли Ариел.
Принцът се засмя и пое офанзивата. Ятаганът му се изви като дъга във въздуха, но Кристофър се изплъзна без особено усилие. Отвърна със своя собствен ятаган, като изненада Язид със скоростта и страхотната точност на прицела си. Звукът на стомана о стомана зазвънтя във въздуха, когато двамата мъже се сблъскаха. Язид бе принуден да отбие удара му, като отстъпи назад, за да запази равновесие. Но отстъплението му не трая дълго. Когато се обърна, той застана лице в лице с Кристофър, този път хванал с две ръце дръжката на ятагана си и без капка на високомерие в него. Гледаше го с омраза, която се излъчваше на горещи вълни. Бавно, той издигна ятагана си над главата му.
— Сега ще умреш, невернико.
Замахна с всичка сила надолу, но Кристофър се отмести и острието се заби в една махагонова маса, като я разцепи на две. Язид не загуби нито секунда за възстановяване, а завъртя сабята настрани и се хвърли към Кристофър.
Направи нещо, молеше се Ариел тихо. Защо позволяваше на Язид да прави всичките тези движения? Защо постоянно се отдръпваше и използваше ятагана си само за да отбива ударите на Язид? Язид отново се придвижи към Кристофър, ятаганът му разпори въздуха с умение, което го бе направило легендарен из цял Магреб, и сърцето на Ариел се сви. Кристофър бе хвърлил предизвикателството. Бе посмял да поиска да се бие с Язид. А сега не се биеше; оставяше Язид да доминира над него. Позволяваше му да спечели. Острието на престолонаследника се движеше като светкавица, сякаш едновременно навсякъде — винаги в движение, винаги принуждаващо Кристофър да отстъпва. А той бе почти до стената; още един удар и щеше да бъде притиснат, без да има къде да отиде, освен към ятагана. Моля те, безмълвно повтаряше тя. Моля те, бий се.