— Разбира се, мила моя — отвърна Ан. — Сега ще вечеряме ли?
Когато бе настанена, Ариел откри, че Кристофър седи срещу нея. Той й отправи хладен преценяващ поглед и изви предизвикателно вежда нагоре.
— Какво щастие, че принцът е имал добри новини за теб. Би трябвало да ги споделиш с мен, когато ни се открие възможността да останем насаме.
Ариел му хвърли поглед, изпълнен с отвращение, докато лорд Белмет настаняваше жена си.
— Съмнявам се, че ще имаме този шанс — отвърна тя със сладък глас. — Забранено е една жена да се вижда насаме с мъж, особено ако той е неин годеник. Би било лоша поличба — предупреди заплашително тя, — ще стоя в усамотение до деня на церемонията — и надменно прекрати разговора, като се обърна към лорд Белмет, когото възнамеряваше да ангажира с каква и да е тема на разговор, така че да не се налага да поглежда към намръщения Кристофър.
Час по-късно Ариел все още доставяше удоволствие на Робърт и Ан с очарователни разговори. Кристофър не можеше да не се възхити на нейната непоколебимост. Тя успяваше да го пренебрегва почти изцяло. Той опитваше чудесното червено бургундско вино и слушаше нежния й смях, когато отговаряше на една от духовитите забележки на Робърт. Освен че се държеше така, сякаш той не съществува, поведението й по време на яденето бе смайващо. Бе се справила с положението достойно и с повече самоувереност, отколкото повечето жени с аристократичен произход. Всъщност бе сигурен, че тя очарова изцяло и Ан, и Робърт.
Ан се ядоса много на Кристофър, когато й съобщи за недоразумението с Ариел относно херцога на Ейвън. Тя застана твърдо на нейна страна и Кристофър осъзна колко голямо право имаше Ариел да се чувства измамена. Беше готов за тази нейна реакция и си казваше, че без значение какво прави тази вечер, дали го дразни или предизвиква, той ще прояви разбиране. Но все пак не бе предвидил, че ще попадне на онази трогателна малка сцена в нейната стая.
Докато я слушаше как описва на Ан втората си родина, Кристофър се чудеше дали причините, поради които искаше да остане в Мароко, не се различаваха значително от онези, които бе изложила пред него. Може би се стремеше да стане една от съпругите на принца. Стомахът му се сви от гняв при тази мисъл. Знаеше твърде добре всичко относно това какво означаваше да бъдеш на второ място за някого. Нямаше намерение отново да изпада в такова положение. Никога вече.
Погледът на Кристофър се любуваше на гледката от другата страна на масата срещу него. На светлината на свещта недокоснатата чаша с вино искреше пред Ариел като рубинено топазена огърлица, но нанизът от разноцветни скъпоценни камъни не можеше да се сравни по красота с нейната. Кожата на лицето й блестеше на меката светлината, а докато говореше, устните й се движеха в ритмичен такт, който предизвикваше смущаващо чувствени спомени за целувките й. Изблик на топлина разтърси слабините му и Кристофър рязко потрепери. Той искаше да знае дали Ариел бе в интимни отношения с Ел Язид. Не искаше да му слагат рога.
Към края на вечерята Робърт предложи да се преместят до огъня. Кристофър бутна назад стола си и се спусна към Ариел, решен да разруши ледения щит, който издигаше тя.
От погледа му Ариел не бе сигурна дали възнамерява да я обслужи със стола или да я удуши, и тя сведе глава. Но каквото и да бе намерението му, тя нямаше да му се подчини. Пое ръката, която той й подаде, и го погледна. Въпреки решението си да не позволи да бъде насилвана, тя все още се чувстваше засегната от язвителното му държание към нея пред Язид. Изобщо не бе сигурна, че може да спечели срещу него. Бе свикнала да стои в покоите със султани и крале, но Кристофър бе по-различен. Той излъчваше такова присъствие на духа, че бе ангажирал всяка фибра от съществото й, за да може да му се противопостави. Властната му челюст и непоклатимият авторитет, който излъчваше, сега бяха доказателство за непобедимост, която внушаваше страхопочитание.
Когато се приближиха до топлината на огъня, Кристофър поведе Ариел към канапето. Ариел видя, че няма друг избор, освен да приеме или да направи сцена, и се настани в по-далечния ъгъл на малкото канапе. Той седна до нея, небрежно прокара ръка зад гърба й и изпъна дългите си крака под такъв ъгъл, че зае по-голямата част от канапето. Когато се обърна да му направи забележка, в сините му очи се четеше смътна заплаха, която я възпря, и сметна, че е по-добре да замълчи, отколкото да даде повод да бъде унижена с някоя язвителна забележка, каквато — не се съмняваше — той щеше да й отправи пред семейство Белмет.