— Кога ще станат? — прошепна в ужас Ан Белмет и се огледа на всички страни за някакъв признак на раздвижване.
— Когато си тръгнем.
Изуменият поглед на лейди Белмет само увеличи ужасното притеснение, което се бе появило в стомаха й.
— Вярно е — продължи тя, като сви устни в знак на примирение.
— Но ние не сме кралски особи. Ние сме само посетители. Сигурно не могат да те разпознаят: покрита си от главата до петите.
— Бях забравила за това. Когато бях малка, никой не ми обръщаше внимание, но си спомням, че когато султанките идваха на пазара, ставаше както сега. А ние дойдохме в султанска карета. По това, което знаят, ние може да сме султанки, които са си устроили малка забава, като са се дегизирали.
— Не може да бъде — оспори лейди Белмет, но думите й замряха на устата, когато Ариел кимна с огорчение.
— Само преди няколко месеца един продавач продължил да се пазари за някакви стоки със своя клиент, когато една от жените на мула Мохамед спряла пред съседната сергия. Тя възроптала срещу факта, че не я познали в европейската й рокля и шапка.
— И?… — попита лейди Белмет с трепет.
— И обезглавила и двамата.
— Какъв ужас!
— След това четири дни излагала главите им в центъра на пазара за урок на останалите — завърши Ариел. Не смееше да погледне към лейди Белмет. Много се страхуваше от това, което можеше да види на лицето й. Тя се срамуваше от признанието, което току-що бе направила. Срамуваше се за родината си и за султана. За това, че една жена е могла да извърши такова отвратително деяние заради собствената си суета.
Кристофър се облегна на едно от колелата на каретата. Позата му противоречеше на интензивността на мислите му, докато наблюдаваше Ариел. Гласът й се бе снишил до такава степен, че се бе превърнал в потаен шепот, и въпреки прозрачния воал на периферията на шапката, той можеше да види студения цвят на лицето й, докато втренчено гледаше в гърбовете на тълпата. Без съмнение султанката, която бе заповядала това безумно убийство, не се бе замислила много, и досега Ариел страдаше заради нея от безчестието й. Той инстинктивно разбра, че тази, която е заповядала екзекуцията, е била майката на Язид. Ако бе способна на това, то тя бе способна да се отърве от Ариел точно по същия начин. Всички останали съмнения относно това, че Ариел се нуждае от закрила срещу Хатум Кадън и нейната банда везири, завинаги изчезнаха от мислите му.
— Не е чудно, че си престанала да идваш. — Лейди Белмет постави ръка върху ръката на Ариел в знак на разбиране. — Можем да пропуснем соука. Истината е, че изгладнях. Възможно ли е да направим пикника сега, а не по-късно?
— Вероятно сте права — съгласи се тихо Ариел. — Сега ще бъде по-лесно да се намери сенчесто място. — Тя се обърна към каретата, твърде погълната от собствените си мисли, за да забележи сериозния поглед на Кристофър.
Той подаде ръка на леля си да се качи в каретата след Ариел и викна на кочияша, преди да се присъедини към двете дами. Пътуването към подножието на планините не предлагаше нито едно от забавленията, които го бяха радвали по пътя им към соука. Преди, въпреки че Ариел бе разгневена, той се бе наслаждавал изцяло на предизвикателното й държание. Дори през облеклото светлата й душа прозираше и го привличаше като примамващо пламъче на прозорец. Сега обаче мисълта за такава безумна жестокост бе угасила светлинката. В този момент не искаше нищо друго, освен да я вземе в прегръдките си и да изтрие срама, който обременяваше душата й.
Кристофър се намръщи. Тя дори не би понесла да я докосне, още по-малко да й предложи да я успокоява. Нелепо, малко, дръзко момиче. Кога щеше да разбере, че не той, а Мароко и неговият народ са тези, които я нараняват!
Кочияшът извика на групата посивели араби, спрели до бежовите стени на старата крепост. Кристофър слезе пръв от каретата, като прецени с критичен поглед къде ще стъпи Ариел, която излезе навън след него. От най-високите предпланини, гледащи към града, имаха панорамен изглед във всички посоки. Под тях Мекнес се бе разпрострял като лабиринт от варосани стени и керемидени покриви, сложни като всяко друго мюсюлманско произведение на изкуството. Горичка от покрити с мъх евкалиптови дървета предпазваше изпосталелите затревени участъци земя от горещината и вятъра. Тя би могла да послужи като удобно място за техния пикник.
Когато Ариел слезе по стъпалата на каретата, лек ветрец погали кожата й и няколко отпуснати кичура коса я погъделичкаха по врата. Тя отиде до далечната страна на хълма и погледна надолу към града. На соука отново бе настъпило оживление, което някак успокои съвестта й. Тя извади иглата за шапки от косата си и махна сламената шапка и воалетката. Затвори очи и остави лекият ветрец да отнесе гадното унижение, което я изпълваше всеки път, когато разбереше колко често трябва да се сблъсква с омразното присъствие на Дайва. Лейди Белмет бе права, когато предложи да напуснат, и Ариел оцени този жест като истинско предложение за приятелство.