— Никога! Да не съм те видял никога повече да носиш такъв тоалет! Ти оскверняваш дори почвата под краката си. Мислех, че не желаеш брак с нечестивата свиня. Сигурно съм сгрешил. Сигурно, сладка Ариел, ти започваш да обичаш християнската змия.
— Не! Заклевам се, Язид — гласът на Ариел прозвуча остър и истеричен в собствените й уши и поемайки си рязко въздух, тя направи опит да заговори по-спокойно. — Обещах да заведа лейди Ан на соука, това е всичко. Не знаех, че Кристофър… лорд Стонтън ще се присъедини към нас. Но след като разбрах, че е решил да дойде, помислих, че мога да ти бъда полезна, ако го задържа далеч от двореца през деня. Мислех, че ще разполагаш с повече време, за да говориш с баща си и да сложиш край на тази лоша игра.
Язид я изгледа свирепо с присвитите си бледозелени очи.
— Така. Ти си се опитвала да ми помогнеш. Колко мъдро, Ариел! Каква загриженост! Аз обаче не се нуждая от помощта ти. Или си забравила, че ти бе онази, която дойде да търси помощ?
— Разбира се, че не съм — Ариел сви вежди. — Ти си единствената ми надежда, Язид. Всички други мислят, че брачният избор е чудесен. Бъдещето ми е в твоите ръце. Зная, че няма да ме изоставиш.
Очите на принца блеснаха от задоволство.
— Така е. Бъдещето ти наистина е в моите ръце.
Ариел трябваше да устои на желанието си да се изтръгне от него, когато той прокара плаща си по бузата й, като я галеше сякаш бе котка.
— Язид — каза тя с отпаднал глас, — аз съм много, много благодарна за помощта ти. Но съм изморена. Имаш право. Тези дрехи не ми отиват. Искам да се преоблека и да се приготвя за Фантазията. Моля те!
Лицето му възвърна усмихнатото си изражение.
— Жената прави това, което един мъж желае, а не това, което тя желае.
— Ще яздиш ли тази вечер? — попита Ариел бързо, като знаеше, че единственият начин да изглади противоречието между тях бе да избегне да говори за това.
— Аз ще водя атаката.
— Тогава би искал да съм там, за да стана свидетелка на твоята слава.
Язид я изгледа свирепо, преди да я отблъсне от себе си сякаш бе прокажена.
— Върви!
Докато отиваше към покоите си, Ариел изпита задоволство, че се е измъкнала от Язид. Настроението му беше толкова променливо. В един момент бе рязък и надменен, в следващия като че ли искаше да я прегърне и да я гали като любимо животно. Ариел ставаше все по-предпазлива спрямо Язид. Ако имаше някой друг, който би й помогнал, тя с радост би освободила принца от клетвата му за помощ. Но той бе единственият човек, който беше против брака между Кристофър и нея. И тя имаше нужда от помощта му. Когато стигна стаята си, Ариел с благодарност се остави в ръцете на Чедила.
На старата бавачка й трябваше само един поглед към напрегнатото лице на повереницата си и към смачканата шапка на лейди Ан, за да разпрати слугите във всички посоки. Не след дълго Ариел потопи тялото си в благоуханната вана. Отпуснала глава на ленената кърпа, тя се взираше в хилядите малки огледалца, вградени в сводестия таван на банята. Мъждукащите свещи, пръснати по пода, изпълваха купола на свода с множество малки светлинки подобно на звездното небе, което обвиваше мароканските нощи. Тя се надяваше, че тази нощ ще е такава — идеална за предизвикващата толкова вълнение грандиозност на Фантазията. Изпита съжаление, че Кристофър няма да е там. Неговата подигравка относно многото жени, за които се женеха мароканците, бе постигнала целта си. Бракът с мъж, който имаше рояк от жени и държанки, не беше представата й за живота, който желаеше. Тя все още се придържаше към майчиното описание за любовта, надявайки се, че един ден ще намери мъж, който желае само нея. Мъж, който да я обича, да не вижда другите жени и който да дели живота и любовта си само с нея. Сигурно съществуваше такъв мъж, който да я чака някъде по безкрайните простори на нейната втора родина. Само ако Кристофър би могъл да види Фантазията, тя би му обяснила толкова много, мислеше си Ариел, докато се сушеше с хавлията. Той би разбрал защо сърцето й е толкова безвъзвратно обвързано с тази земя. Би станал свидетел на гордостта на берберите и арабите, на любовта им към земята. Как би могла Англия или която и да е друга страна да се сравнява със смразяващото величие на Магреб, когато небето е обагрено в аметист и бордо от умиращото слънце, а червената земя кънти от хиляди копита. Това бе Фантазията, живецът на мароканската душа.
Намятайки обикновен кафтан, Ариел мина в спалнята си и се остави на грижите на Чедила и Рима. Тази нощ щеше да бъде чудесна. Истинска арабска нощ.