Ариел се отправи към другия край на шатрата на харема. Тази задача не бе така лесно изпълнима, както бе предполагала. Накъдето и да погледнеше, жени, облечени в пъстроцветни одежди и богато избродирани елеци развълнувано бъбреха в огромната шатра, разхождаха се по проснатите един до друг персийски килими, които покриваха голата земя, като преминаваха от една група приятели към друга. Навсякъде те наблюдаваха очи. Ревниви очи, бдящи очи, преценяващи очи — очи, които решаваха загадката коя ще бъде следващата, която султанът ще повика, коя би могла да стане фаворитка и да подрони шансовете на всички останали.
Кармела, чиито тъмнокафяви очи бяха изрисувани със същия черен въглен, с който бяха гримирани очите на Ариел, се сви между две чернокожи робини и махна с ръка, като се опита да привлече вниманието й, но Ариел не я видя и се отправи в друга посока. Проклинайки, Кармела се шмугна през средата на една групичка и протегна ръка, за да хване ръката на приятелката си. Допирът на дългите и хладни пръсти, които се обвиха около талията на Ариел, я накара да подскочи. Андалуската поклати глава.
— Неспокойна си като ранен чакал, който току-що е подушил лъв.
— Всеки би подскочил, ако го сграбчат така в тази тълпа. Къде е Райзули?
Кармела кимна с глава в посоката, в която отиваше Ариел.
— Щеше да се блъснеш в него.
Ариел въздъхна:
— Може да мина и без това тази вечер.
Кармела се изкиска с дълбок, гърлен смях и обви раменете на Ариел.
— Сплетните са солта на живота. Без тях ежедневието ни щеше да е толкова скучно. Циганите мразят и отмъщават така, както ти никога не би могла да си представиш. Кръвожадно преследване и мъст, които продължават поколения наред. Понякога те вече дори не могат да си спомнят за какво са започнали да се бият. Чест… — тя сви рамене и махна с ръка. — Докато желанието да се биеш и победиш кипи в циганската кръв, единствено то е важно. Ако то някога умре, тогава и моята раса ще умре. Забрави Райзули, тук той не може нищо да ти направи. Хайде да си намерим места за Фантазията. Искам да виждам всеки мъж, който язди тази вечер. Толкова рядко виждам мъже напоследък — добави тя приглушено.
— Кармела — тросна се нетърпеливо Ариел, — животът е нещо повече от хубави мъже с яки мускули и добре развити тела. Мисля, че султанът… — Ариел погледна Кармела. — Какво?
Кармела не отговори нищо. Само кимна с глава, като гледаше някъде над лявото рамо на Ариел. Ариел се обърна.
— Райзули!
— Лейди Ариел! — каза той и се поклони. Върху лицето му бе изписано подчинение, но и твърдост. Когато говореше, дългите му увиснали мустаци едва-едва се движеха, а широката му, намазана с масло гръд приличаше на желязна стена, която се извисяваше пред Ариел. Огромната му ръка, хванала дръжката на ятагана, беше като зловещо предупреждение, изтрило за миг всички разумни мисли от главата й.
— Пред палатката ви чака пратеник. Казва, че трябва да говори с вас.
Измина минута, преди Ариел да успее да отговори.
— Зиад ли е?
— Не — отговори той и сви презрително дебелите си устни. — Този човек носи печат.
Объркана, но заинтригувана от последната забележка на Райзули, Ариел погледна Кармела, която с едва забележимо кимване й показа, че разбира. Ариел последва Райзули до входа на шатрата.
Пратеник, носещ печат, можеше да идва само от султана или от някой от принцовете. Тя закрепи воала на лицето си и излезе от шатрата. Чергилото падна зад нея и за миг тя си помисли, че е сама в празното пространство, което разделяше шатрата на харема от тази на султана. Тогава някакво движение в сянката привлече вниманието й.
Един мъж, облечен в черна джелаба и с тюрбан на главата, се появи между двете шатри.
— Я хагга… — той се поклони, след като изрече на арабски думата „жена“. — Елате — той направи жест с ръка и й посочи да върви пред него по тесния проход между шатрите.
Ариел не се помръдна от мястото си и той отново посочи напред.
— Елате — повтори той и този път в гласа му прозвуча нотка на нетърпение.
— Чий печат носите?
Мъжът измъкна дълга черна връв от пазвата на джелабата си. На края й висеше малка платнена торбичка с амулети. Всички мароканци носеха такива торбички. Самата Ариел никога не сваляше от врата си своята.
На връвта до амулетите бе завързан печатът на Язид, знак, че това е един от слугите му, макар Ариел да бе сигурна, че никога преди това не беше виждала този човек. Лицето му беше плоско и равно, а кожата му имаше жълтеникав оттенък, лишен както от топлия маслинен цвят на арабските родове, така и от светлия тен на берберите. Очите му бяха малки, почти като цепнатини, без забележими клепачи, а неравната му брада не бе подрязвана доста отдавна.