Воините се бяха строили в редици, простиращи се толкова надалеч, че бе трудно да се види краят им. Дипломатите и политиците в шатрите и хората от племената, седящи на открито, мълчаха в очакване. Беше толкова тихо, че Ариел чуваше шумоленето на платнището, поклащано от вечерния бриз. Конете пръхтяха, тупаха по земята в нетърпеливо очакване на атаката. Дори харемът беше притихнал и очите на всички бяха приковани в редиците на въоръжените мъже.
Нападението започна.
Конната фаланга се спусна напред. Всеки воин яздеше ниско приведен, пришпорвайки силно коня си, като всички препускаха право към шатрите. Всичко бе притихнало, чуваше се само гръмовният тропот на четири хиляди чифта копита, биещи безплодната мароканска земя. Знамената се развяваха, въздухът трепереше от плющенето на пелерините върху пулсиращите мускули и от стихията, втурнала се към шатрите. Всеки ездач държеше пред гърдите си пушка или ятаган. Те все повече и повече се приближаваха. Всички жени около Ариел се притискаха една към друга, споделяйки страха и възбудата от вида на препускащите коне, които бяха вече съвсем наблизо. Тогава, в последната секунда, когато вече половината харем беше започнал да крещи от страх, когато конете бяха готови да прегазят защитната преграда и да се нахвърлят върху жените, изпотъпквайки ги, бойците внезапно спряха, при което всички коне се изправиха на задните си крака и заритаха с копита във въздуха.
Всички заедно изкрещяха в един глас и нощта закънтя от изстрели на пушки. „Аллах Акбар! Аллах Акбар!“ Въздухът вибрираше от крясъците на мъжете. Ятаганите хвърляха златни отблясъци на светлината на огъня, дългите им закривени остриета се извиваха в нощта, когато мъжете разсичаха въздуха. Конете бяха съвсем близо, Ариел чуваше тежкото им дишане, долавяше миризмата на пот от повдигащите се хълбоци, чувстваше горещината, която се излъчваше от мускулите им в хладния нощен въздух.
По време на бясната атака Ариел беше изгубила от погледа си Кристофър и като оглеждаше линията на бойците, тя забеляза Язид. Той беше застанал точно пред шатрата на султана. Сироко се вдигаше непрекъснато на задните си крака, а Язид надаваше викове и пригласяше на другите с високо вдигната над главата си пушка. Беше се изправил на стремената, мускулите му бяха напрегнати, а очите му излъчваха същия маниакален блясък, който Ариел бе видяла по време на срещата им тази вечер. До него Сюлейман също крещеше и размахваше ятаган над главата си. Възседнал красивия си сив жребец, той обаче не изпитваше и капка от напрежението на Язид. От лекотата, с която се беше отпуснал на седлото, ставаше ясно, че за него това е само една игра. Но тя знаеше, че за Язид Фантазията бе нещо много, много повече. Язид даде сигнал за прегрупиране и предводителите на всяко племе издадоха заповеди, събирайки хората си за втора атака.
— Черният боец трябва да е бил най-отпред по време на атаката — каза Кармела с пресипнал от крещенето глас. — Не го видях. А ти?
Ариел поклати глава. И тя като Кармела се чудеше какво ли се беше случило с Кристофър.
Нервният смях отново изпълни шатрата, напрежението като че ли бе станало дори приятно.
Ариел гледаше над морето от жени. Пискливите разговори й причиняваха главоболие. Тя се чудеше дали да не вземе Зиад и да отиде при Белметови. Освен че щеше да се измъкне от харема, бе повече от сигурна, че те щяха да знаят какво възнамеряваше Кристофър с участието си във Фантазията. Точно беше решила да се извини по някакъв начин на Кармела, когато видя, че Дайва си проправя път и идва към тях.
— Ето го — простена Кармела. — Погледни го. Между принца и него има двама мъже. Дори бъдещият султан не може да се мери със стойката на черния воин.
— Еднакво високи са — каза Ариел, внезапно раздразнена от увлечението на Кармела по Кристофър.
— Но черният воин е като пантера, докато Мохамед Ел Язид е като лъв. Лъвът е могъщ и страховит, истинският цар на пустинята, но пантерата… м-м-м… — тя облиза устните си, а Ариел се обърна отвратена. — Пантерата е загадъчна и крие тайни, тя е лукава, грациозна и умна.
— Говориш така, като че ли го познаваш, Кармела.
Двете млади жени се обърнаха едновременно и впериха очи в Хатум Кадим.
— Не, султанке — отвърна Кармела и лицето й внезапно стана предпазливо и безизразно. — Никога преди това не съм го виждала, но както и всички тук, аз съм заинтригувана.
— Да, на всички ни е интересно. Бих искала да зная кой е и от кое племе идва. Бих обсипала с подаръци онзи, който ми каже всички тези неща.
— Нищо не зная за този мъж, Дайва, но ако науча нещо, веднага ще ти кажа.