Въздухът отново закънтя от гърмежи, когато втората атака свърши, и от тълпата се разнесоха одобрителни възгласи. Ариел бе стигнала далеч, почти до другия край на арената. Тя се запромъква напред, а погледът й бодро преминаваше от конник на конник, търсейки Кристофър. Не можеше да го открие в блъсканицата, не виждаше и Язид и Сюлейман. Не беше естествено принцовете да се намират толкова далеч от шатрата на султана. В първата атака те бяха точно пред него и бе естествено и при втората да са пак там. Навсякъде около нея хората поздравяваха с викове ездачите. Децата се търкаляха в прахоляка, играеха на война, организирайки своя Фантазия, а жените, покрити от глава до пети с обикновени хаици, се грижеха за хленчещите бебета. Ариел се огледа и започна да се чувства неудобно. Врявата утихна, когато ездачите се върнаха на стартовата линия за третата атака. Изведнъж тя усети, че привлича нечие внимание. Въпреки че бе дълга и плътна, копринената й туника беше много по-фина от дрехите, които носеха наоколо. Воалът й беше твърде ефирен и прозрачен и тя почувства стотици погледи върху себе си. Около нея се образува празно пространство и като хвърли един поглед през рамо, Ариел изведнъж си даде сметка, че Зиад не е с нея. Тя отправи поглед към лицата на хората. Мъжете се хилеха. Жестовете и гърлените звуци, които издаваха, показваха съвсем ясно, че са я взели за проститутка. Жените притискаха бебетата силно към гърдите си, обръщаха й гръб и се отдалечаваха от нея. Ариел чу шумя от започването на третата атака. Земята под краката й трепереше от тропота на копитата. Тя повдигна брадичката си и изпъна нежните си рамене, въпреки че очите й плувнаха в сълзи. Не беше такава, за каквато я взимаха, но не беше и една от тях. Без да поглежда встрани, Ариел се отправи назад към шатрите. Като че ли се връщаше в разкошна клетка. Никога преди това не бе възприемала така болезнено своя затвор, нито пък беше разбирала колко ограничен беше пътят, по който можеше да се движи свободно и безопасно. Мислеше само как да се изплъзне от погледите и да намери място, където да се усамоти и поридае. Усети зад гърба си хвърчащата напред конница, чу цвиленето на конете, когато рязко спряха, вслуша се в гърмежите на пушките, в свистенето на ятаганите във въздуха, но не се обърна. „Още няколко крачки“ — само за това мислеше тя. Едва когато прозвуча за втори път, призивът стигна до съзнанието й. Тя замръзна, заслуша се отново, като не можеше да повярва, че е чула добре думите. След секунда викът се разнесе отново:
— Смърт на всички неверници! Смърт на англичаните! — ехото на стотици гласове подеха възгласа. — Смърт за Мохамед Бен Абдулах! Предател! Народът не се нуждае от други съюзници, освен от Аллах!
Светът около нея полудя от паника. Никой не знаеше откъде се бе раздал първият вик. Ясно беше само, че това бе глас на воин. Изтрещя изстрел, който вече не беше част от Фантазията. От другия край на линията над врявата се издигна боен вик. Един ятаган се заби в нечия нищо неподозираща плът и от веселието се роди ужас. Не бе изминала и секунда и вече навсякъде се биеха. Тълпата около Ариел се превърна в гърчещо се чудовище и тя бе понесена от вълната на паниката. Жените пищяха, бягаха във всички посоки и зовяха отчаяно децата си. Мъжете и момчетата грабваха всяко оръжие, което им се мярваше пред очите. До нея един берберин сграбчи горящо факла от огъня и се хвърли към конниците с викове:
— Аллах Акбар! Султан Мохамед Акбар! Нашият султан е велик!
Ариел не знаеше накъде по-напред да върви. Видимата линия, която разделяше бойците на Фантазията от тълпата, бе изчезнала и мъжете се биеха навсякъде. Осъзна, че трябва да се измъкне в откритото поле, ако не искаше да бъде стъпкана от конете или посечена от нечий ятаган. Докато се провираше през тълпата, тя не изпускаше от очи ездачите. Къде беше Язид? Къде беше Сюлейман? Къде беше Кристофър? Някой я блъсна в гърба, коленете й се подкосиха и тя зарови лице в пръстта. Прикри с ръце главата си, когато един мъжки крак стъпи толкова близо до лицето й, че откъсна воала й. С усилие Ариел се опита да се изправи, но натежалите й крака не й позволиха дори да помръдне. Кашляйки от носещия се във въздуха прахоляк, тя се извърна на лакът и видя, че едно момченце се беше притиснало към глезените й. Заровило лице в прахта, то се задушаваше от плач. Една жена се спъна в детето, като кълнеше истерично, после се изправи и побягна отново. Ариел взе детето в прегръдките си. Един кон изпръхтя съвсем наблизо. Някой изпищя от болка. Покрила с тяло момченцето, тя очакваше всеки момент нечие копие да се забие в гърба й. Вместо това обаче върху нея изведнъж се стовари огромна тежест, която изкара всичкия въздух от дробовете й.