Когато отвори очи, Ариел видя един мъртвец, отправил вторачен поглед в нея. Главата му беше увиснала неестествено назад, а отпуснатата му безжизнена ръка бе преметната през рамото й. Усети, че по бузата й се стича нещо топло и видя как струя кръв бликаше от прерязаното му гърло. Събра всичките си сили и отблъсна трупа от себе си. Стисна зъби, за да потисне пристъпа на гадене, който се надигна в гърлото й, придърпа детето към себе си и побягна. Бягаше така, както никога досега през живота си не бе бягала. Преминаваше през лагерни огньове, през хора и животни. Кракът й потъна в нещо, тя наведе глава и видя, че е стъпила върху премазаното тяло на млада жена. Ариел стисна момченцето още по-силно и отново хукна. Най-после успя да намери прохода между шатрите и се втурна през него. Вмъкна се в първата изпречила се шатра и видя, че това бе една от предназначените за чужденците. Тук трябваше да има султански слуги и бухарци. Тук гостите трябваше да са на сигурно място. Но това, което видя, подкоси краката й. Касапница. Нищо не помръдваше в огромната шатра. Тела покриваха целия под. Бяха нападали между масите и гредите като захвърлени парцалени кукли. Грижливо застланите килими бяха обагрени в алено от стотиците кървави потоци. Ариел хукна назад ужасена, а умът й отказваше да приеме фактите. Пред следващата палатка тя се поколеба за миг дали да влезе. Картината беше същата. Но този път не се обърна и не избяга. Наведе се до входа и се опита да свали ръцете на детето от врата си.
— Няма да те оставя — промълви тя нежно. — Тук в ъгъла ще бъдем в безопасност. Аз също ще бъда тук.
Ръцете на детето я стискаха все по-силно, като й пречеха да диша. То бе заровило лице във врата й и ако не усещаше по кожата си топлия му дъх, едва ли щеше да бъде сигурна, че още е живо. Трябваше да потърси Белметови. Нямаше да се успокои, докато не разбере дали и те са сред мъртвите, но не искаше детето да присъства на сцената. Даваше си сметка, че ако успее да го накара да седне в ъгъла, по-голямата част от касапницата щеше да бъде скрита от погледа му. Но когато се опита още веднъж да го накара да я пусне, разбра, че планът й е напълно безполезен. Въздъхна тежко, отмахна един кичур коса от лицето си и прегърнала с една ръка момченцето, започна да търси лорд и лейди Белмет сред труповете. Миризмата на кръв беше непоносима, а това, което правеше, не бе по силите й. Но Ариел се застави да оглежда лицето на всеки труп, твърдо решена да не се махне оттук, докато не разбере дали Белметови не са сред умрелите. Част от платнището, което бе повдигнато, за да наблюдават Фантазията, беше паднало, а другата част висеше, накъсана на парцали, през които се виждаше полето.
Ариел се движеше между мъртвите тела, а ръцете й трепереха, докато оглеждаше безжизнените лица. Това бяха лица на хора, с които никога преди не бе разговаряла, но които познаваше. Само преди няколко дни тя ги беше виждала да се смеят и танцуват в балната зала, а сега бяха просто посечени трупове, лежащи сред стотици други. Почти беше стигнала до предната част на шатрата, когато битката се разрази съвсем наблизо. Ариел подскочи от пистолетния изстрел, който се разнесе от другата страна на платнената стена. На по-малко от два метра от нея група ездачи бясно препускаха, преследвани от друга група. Ариел се хвърли с детето на земята, като се молеше то да мълчи. Единствената й надежда беше, че ако някой надзърне в шатрата, ще помисли, че те също са мъртви.
— Претърси ли всички шатри? — попита някой полугласно.
— Да, сигурно са я отвели с другите жени. Аз ще отида. Аз я изоставих, аз ще я намеря.
Ариел почувства облекчение. Преодолявайки тежестта на детето, тя започна с усилие да се изправя на крака. Забърза да види двамата мъже, като не забелязваше, че се препъва в труповете. Промъкна се през раздраното платнище на шатрата, олюля се и спря пред муцуната на огромен черен жребец.