Изпитваше към нея чувство, което бе много по-голямо от едно повърхностно влюбване. И това започваше да му се струва грешно. Причините да я вземе за жена бяха много по-дълбоки от обикновения страх, че ще бъде изложена на опасност, ако остане в Мароко. Той я желаеше. Желаеше я много повече от това да я притежава в леглото си, въпреки че искаше това. Искаше да види силата й, страстта й в съюз с него, а не против него. Той искаше да обединят способностите си, да работят един до друг, защото бе твърдо убеден, че заедно ще са много по-силни, отколкото поотделно.
Но ако беше грешка да се влюби в нея, причината бе, че поради упоритостта си тя не желаеше да види реалния свят, в който живееше. Той просто трябваше да я накара да прогледне. Умът й беше твърде остър и у нея имаше твърде много природна мъдрост, за да отиде сляпо при Ел Язид.
Той спря Анибал пред парадния вход на двореца и скочи от гърба на черния жребец, а едно малко слабичко конярче изтича, за да хване поводите.
— Добре да го изчистиш — предупреди го Кристофър. — Съвсем малко вода и никакъв зоб, докато не се охлади.
Момченцето с големите очи кимна и отведе Анибал, а друго пое коня на Зиад.
— Сега отивам да пазя господарката — каза евнухът на Кристофър.
— Ще дойда с теб. Обещах да й съобщя новините.
Зиад кимна и се поклони, оставяйки Кристофър да върви пред него. Когато стигнаха до входа с двойната врата, Кристофър почука два пъти и Чедила се появи.
— Спи ли лейди Ариел?
— Не, милорд. Тя не е тук.
— Какво! — Кристофър не можеше да повярва на ушите си. Тя бе отказала да изпълни дори тази негова малка молба. — Къде е?
— Отиде да види детето — отвърна спокойно Чедила. — То се събуди и другите жени не можаха да го успокоят.
Кристофър не би могъл да забрави, че тя още веднъж не се бе подчинила на нарежданията му.
— Можехте да доведете детето при нея — изръмжа той на Чедила.
— Детето плачеше безутешно. Господарката ми се изплаши, да не би да се разстрои още повече, ако насила го доведат при нея.
— Къде са сега?
— Момченцето е в старата стая на принцовете. Зиад знае къде се намира.
Кристофър се обърна и изръмжа гневно на евнуха:
— Да вървим!
Зиад се поклони и го поведе назад по пътя, откъдето бяха дошли, но когато спря и посочи една врата, евнухът, който стоеше на стража, вдигна ръка и не им разреши да влязат.
— Идваме да видим детето и лейди Ариел, султански стражнико — каза Зиад, като ясно показа, че не може да се бави.
— Стражнико на великия султан, лейди Ариел не е тук — обяви евнухът, като скръсти предизвикателно ръце пред гърдите си.
— Сами ще проверим — отвърна Зиад.
— Тя не е тук. И не мога да пусна никого без нейното специално разрешение.
— Махай се оттук! — заповяда Кристофър през зъби, като излезе пред Зиад. — Аз съм сгоден за тази дама и искам да я видя сега.
Побеснял, че го бавят, той се изправи на косъм от голобрадото лице на евнуха и безмълвно го подкани да се подчини на заповедта му.
Стражникът видя как се стегнаха мускулите на закаленото от битки строго лице на високия мъж и се отстрани. Поклони се с покорен жест и се отдръпна от вратата с надеждата, че каидът с черните дрехи скоро ще забрави лицето му и тази злощастна среща.
Кристофър блъсна вратата в стената и се втурна в стаята. На леглото седяха две жени, които уплашено изпищяха, когато го видяха. Нито една от тях не бе Ариел. Те скочиха от столовете си, помъкнаха уплашеното момченце със себе си и разтреперани застанаха до стената.
— Къде е лейди Ариел? — попита настойчиво Кристофър, чувствайки, че търпението му започва да се изчерпва.
Едната от младите жени пристъпи плахо. Широко отворените й очи ясно показваха колко е уплашена. Тя заговори иззад ръката си, която бе поставила пред долната част на лицето си:
— Господарката беше тука, но момченцето заспа и тя каза, че ще се върне в стаята си, за да си почине малко.
— Преди колко време?
— Може би преди час.
— Е, не е тук. Да върви по дяволите! — изруга Кристофър.
Точно това му липсваше! Всичко можеше да се случи, докато предателските везири и султанката свободно се разхождаха из двореца.
— Кълна се в гробовете на всички светии — заекна момичето, — че това, което ми каза, е самата истина.
— Как се казваш? — рязко попита Кристофър.
— Рима, господарю.
— И си слугиня на лейди Ариел?
Момичето кимна с глава.
— Тогава иди отново в покоите не лейди Ариел. Кажи на дойката… — за миг Кристофър се напрегна, за да си спомни името й. — Чедила. Кажи й това, което знаеш. Кажи й, че ако господарката ти се върне, трябва веднага да те изпрати при лорд Белмет с вест, че е в безопасност. Разбра ли? — попита той със суров поглед.