— Казват, че за да видиш нещо у другите, трябва и ти да го притежаваш.
Ариел се престори на обидена, а после се засмя, присъединявайки се към шегата му. Приятно беше да се шегуваш с него. Седнали на пода заедно с детето, те се чувстваха удобно и Ариел си отбеляза наум, че това бе един безценен миг. Кристофър бе готов да я приема такава, каквато е. Да, твърда глава беше. Но във веселата му забележка звучеше уважение. Това бе съвсем различно от мюсюлманския обичай. Дори жените я укоряваха заради упорството й и беше чудесно, че има някой, който се възхищава на тази нейна черта.
— Как е момченцето? — попита Кристофър.
Ариел въздъхна и нежно приглади с ръка непослушните черни къдрици на детето.
— Не иска да говори. Или по-точно — не може. Повиках и имама, и лекар, за да го видят. Имамът казва, че понякога, ако едно дете преживее такъв ужас, можело да не говори с дни. А се случва така — каза тя, поглеждайки Кристофър, — никога да не проговарят. Той каза, че по този начин Аллах ги предпазва от зверствата, на които са били свидетели.
— Съжалявам — каза той искрено. — Надявам се, че не съм влошил положението му, като нахлух в стаята сутринта?
Тя поклати глава.
— Мястото, на което се срещнахме, беше много по-ужасно от каквато и да било уплаха, която ти би могъл да му причиниш. Надявам се, че нежно отношение и няколко спокойни нощи ще го накарат отново да проговори. Не мога да намеря семейството му, докато не разбера как се казва. Сигурно си мислят, че е мъртво. Искам да ги успокоя.
— Какво ще правиш, ако семейството му е избито?
Ариел погледна момченцето.
— Той е чудесно дете — каза тя и сложи главата му в скута си. Започна да го гали със същите ритмични движения, с които Чедила някога я успокояваше. — Трябва да има някакви роднини — баба, леля, които да са оцелели.
— Понякога децата се оправят по-добре без родители.
Тя го погледна изненадано.
— Как можеш да кажеш такова нещо!
— Не всички деца са обичани от родителите си, Ариел. Понякога е по-безболезнено да не ги виждаш никога отново, отколкото да живееш ден след ден, усещайки, че не те искат. Разреши ми да разбера кои са родителите му. Може би ще му е по-добре с теб.
Ариел гледаше изпитателно Кристофър, докато той, взел в ръка камъчетата, оставени от момченцето, ги хвърляше едно по едно в кръга. Тя интуитивно усещаше, че говори за себе си, и се чудеше какво се е случило в детството му, за да мисли, че не е обичан от родителите си. Лорд и лейди Белмет говореха с голяма нежност за майка му, и Кристофър, по всичко личеше, изпитваше същото чувство. Но той никога не беше споменавал баща си и Ариел бе предположила, че вероятно е починал. Тя си помисли за своя баща, когото никога дори ни бе виждала. Винаги беше смятала, че няма по-лошо нещо от това да не си виждал родителите си, но след думите на Кристофър можеше да си представи колко по-лошо би било, ако живееше с баща си и той не я обичаше. Сърцето я заболя при мисълта, че Кристофър може би е живял с такъв баща. Тя протегна ръка и го докосна по буйните кестеняви къдрици. Кристофър погледна въпросително.
— Ще останеш ли за вечеря? — попита тя. — Сигурно си много гладен, а и аз бих искала да ми разкажеш за днешната битка. Почти нищо не зная за нея.
Кристофър й се усмихна и сърцето на Ариел подскочи.
— Нищо не бих желал по-силно.
Изведнъж Ариел почувства, че са отделени от света, че не съществува нищо, освен тях. Той бе толкова близо, че дъхът му галеше бузите й. Тя виждаше тънките бразди умора, които покриваха лицето му, и един дълъг белег, който пресичаше ъгъла на веждата дотам, откъдето започваше косата му. Без да мисли, тя протегна ръка, за да изглади белезите и умората. Неговите пръсти срещнаха нейните. Той ги придърпа към устните си и без да сваля поглед от нея, целуна краищата им един след друг.
Суетейки се около тоалетката, Чедила тайно наблюдаваше двамата млади любовници в огледалото и се усмихваше. Те бяха любовници, поне в сърцата си, което беше от значение. Още няколко дни, още няколко откраднати часове в усамотение и сърцето на Ариел щеше да й подскаже това, което разумът й не желаеше да разбере. Този млад английски херцог бе колкото красив, толкова и умен, отбеляза Чедила с растящо уважение. Нямаше по-сигурен начин за убеждение, освен обсада на сърцето чрез търпение и постоянство, и този мъж с очи с цвета на небето на Аллах знаеше добре това. Но за любов си имаше време и, естествено, да се прави това в нейно присъствие не бе особено подходящо. Тя свърши с подреждането и изпусна роговата четка за коса на Ариел с трясък върху мраморния под.
Ариел се сепна и дръпна ръката си от Кристофър. След това взе една възглавница и я нагласи под главата на детето, стана и започна припряно да шета наоколо, като се стараеше Кристофър да не забележи, че бузите й горяха и едва си поемаше дъх. Как бе позволила да се случи това пред Чедила! И това не бе само целуване на ръката й. Това бе много, много повече. Той я прелъстяваше, а тя му разрешаваше. Слава Богу, че Чедила бе в стаята. Ариел почувства тръпки да побиват гърба й при мисълта какво би могло да се случи, ако бяха сами. Тя отчаяно се нуждаеше от разстояние между себе си и Кристофър. Как би могла да мисли в негово присъствие! Той можеше да я накара да забрави всичко, което бе от значение за нея. Трябваше да запази разума си ясен. Чувствата й към Кристофър, независимо какви бяха те, не трябваше да пречат на целта й. Тя принадлежеше на тази земя и на тези хора. Това бе най-важното.