Кристофър се изправи, протягайки изтръпналите си крака.
— И така, какво има за вечеря? — Ариел се изправи от тоалетката, която пренареждаше. Устата й се отвори, когато го погледна. — Да не би да забрави?
Тя прехапа устни разтревожено. Беше забравила. Повече от всичко друго тя изпитваше нужда да е далеч от него. Но нямаше какво да се прави, вече го бе поканила и не можеше да си вземе думите назад. Трябваше само да го държи на разстояние. Така щеше да се чувства добре.
— Чедила, лорд Стонтън ще вечеря с мен. Погрижи се да сервират достатъчно храна за двамата.
— По-добре за трима — каза Кристофър, протягайки най-напред единия, после другия крак. — Не съм обядвал и от дългото яздене и битката съм страшно огладнял.
— Да взема ли детето? — попита Чедила.
Ариел погледна към детето, което беше заспало там, където бяха играли. Гледката развълнува сърцето й. Тя никога не бе се грижила за дете и времето, прекарано с малкото момченце й доставяше огромно удоволствие.
— Да — каза тя, усмихвайки се несъзнателно. — Сами сигурно ще спи дълбоко до утре сутринта. Но ме повикай, ако се събуди.
— Разбира се — съгласи се Чедила и отнесе детето от стаята.
— Сами. Кога започна да го наричаш така? — Приближавайки се зад нея, той отмахна един кичур коса от врата й и устните му погалиха кожата й.
Ариел подскочи, но остана на мястото си въпреки бясното биене на сърцето й, което я предупреждаваше, че целувките му ще я накарат да загуби самообладание.
— Мисля, че трябва да го наричам някак.
— Един ден ще си имаме наши деца — надявам се, много! — пошепна той в ухото й.
Ариел се изчерви и замачка с ръце края на туниката си, като гледаше в пода. Те бяха сами и той с едно докосване можеше да я развълнува. Всеки поглед на тези очи я пронизваше до дълбините на душата й. Защо не можеше да запази нито за секунда самообладание от мига, в който го бе видяла за първи път? Трябваше някак да прекрати връзката помежду им. Трябваше да го накара да се откаже от идеята да бъдат някога заедно. Те никога, никога нямаше да бъдат заедно. Нейният свят бе тук, а неговият беше в Англия, и между тях лежеше бездна, която тя никога нямаше да прескочи.
— Аз не мога да се оженя за теб, Кристофър.
— Защо не? — попита той, обсипвайки раменете й с нежни целувки.
Тя въздъхна. Обръщайки се в прегръдката му, тя изпъна рамене.
— Аз принадлежа на Мароко. Колко пъти трябва да ти го казвам?
— Докато не кажеш нещо друго.
Ариел погледна встрани.
— Никога няма да кажа нещо друго.
— Защо? Кой държи сърцето ти в окови тук?
— Никой — каза твърдо тя.
Лицето му бе съвсем близо до нейното и тя виждаше как очите му я наблюдават изпитателно, но избягваше погледа му, защото се страхуваше, че ще загуби контрол и ще се съгласи на всичко, което той пожелаеше. Объркана и разстроена, тя се отдръпна.
— Няма друг мъж, Кристофър. Става дума за мен. И за моето желание да остана тук. Защо непрекъснато ме питаш дали има друг мъж?
— Защото не мога да повярвам, че би пожертвала всичко, дори живота си, заради едно място.
— Заради моя дом — подчерта тя.
Ариел прекоси стаята и излезе на балкона, който гледаше към градината. Кристофър я последва. Опитваше се да я разбере. Ариел знаеше това и искаше той да я разбере. Защото не можеше повече да отрича, че не й е безразличен. Дори сега кожата й потръпваше от допира на ръката му. Бе красив и внимателен и тя чувстваше неща, които никога не бе сънувала. Но Магреб, земята на запад, бе нейната страна и тя никога нямаше да я напусне. Щеше да й остане вярна.
— Баща ми замина, преди да се родя — прошепна тя, гледайки през градината над стените. — Майка ми умря, когато бях на осем години. Никой от роднините ми не ме потърси. Мисля, че са чули слуха, че съм дете на Мохамед. Чедила, Зиад, Мохамед са единствените ми близки. Те са семейството ми и аз няма да ги напусна.