— Ариел, сега не е същото.
— Откъде знаеш? — каза тя горчиво. — Не искам да бъда това, което бе баща ми, няма да бъда и като семейството му и да си обърна гръб. Зная какво означава да си верен, да си при близките си, когато те се нуждаят от теб!
— Ти си като пъстърва, която плува срещу течението. Не виждаш ли? Има разлика между това да изоставиш семейството си и това да го напуснеш, защото си пораснала. Ако баща ти и семейството му са виновни за първото, аз много съжалявам. Но ти не можеш винаги да си дете, Ариел.
— Аз не съм дете.
Кристофър изсумтя.
— Понякога си мисля, че си по-неспособна да се справиш със света, отколкото това малко пустинно дребосъче, което доведе със себе си. Той поне е с отворени очи. Ти обаче се въртиш в кръг, сляпа като просяк, в желанието си да намериш пейзаж, който да е по вкуса ти. Но това няма да продължи дълго, Ариел — предупреди я той. — Един ден ще трябва да видиш истинския свят, в който живееш, надявам се, за твое добро, това да стане по-скоро — той сърдито прекоси балкона, облегна се с едното рамо на стената и се загледа в зеленината.
Пред тях слънцето залязваше и менеше цвета си от яркооранжево и червено до тъмновиолетово. Въздухът ухаеше на нощния жасмин, сладко пееше славей. В очите на Ариел пареха сълзи, които тя не искаше да пролива. Сърцето я заболя, когато видя да се появяват първите звезди. Жадуваше Кристофър да я прегърне, за да прогони с целувки съмненията й, които ставаха все повече с всеки изминал ден, но знаеше, че той няма да го направи. Не и след това, което се бе случило между тях.
Тя се обърна, за да влезе обратно в стаята, спирайки за миг да види дали той я наблюдава. Но той я остави да мине, с поглед, втренчен в мрака. Сърцето й се сви още повече. На вратата тихо се почука и Чедила влезе, последвана от шестима слуги със сребърни подноси, върху които бе наредена вечерята. Докато сервираха, Ариел наблюдаваше Кристофър, който напрегнато се бе облегнал на перилата на балкона. Тя се опита да запомни точно как изглежда той в този момент. Силата, очертанията на мощния му гръб, меките къдрави крайчета на косата му. За първи път през живота си тя искаше да е другаде. Другаде, където ще бъде възможно да има всичко, което желае, където можеше поне да помисли дали да се омъжи за Кристофър и въпреки това да запази „семейството“ си.
— Защо ти наистина не беше берберски воин? Защо трябваше да си англичанин? — прошепна тя на себе си.
— Храната е сервирана, лорд Стонтън — обяви Чедила от вратата.
Кристофър погледна през рамо към дребничката дойка. Тя познаваше Ариел най-добре, но не издаваше нищо за повереницата си. Тя и Зиад бяха сенки, но той усещаше, че и двамата са на негова страна и желаеха този брак, както и той бе започнал да го желае.
— Благодаря ти, Чедила.
— Ако нямате още желания, ще се погрижа за други неща. Оставям в ръцете ви благосъстоянието на повереницата ми, докато се върна.
Значи ги оставяше сами.
— Благодаря за честта — каза той, оценявайки безгласния съюз, който бе сключен между тях.
Той въздъхна и прекара ръка по косата си. Бе започнал да се съмнява в здравия си разум. Никога не бе преследвал жена дори и с една десета от решителността, която бе положил заради Ариел, и само Бог знаеше защо. Нейната детинщина понякога го влудяваше. Толкова ограничена в представите си, толкова твърда и неотстъпчива, че беше трудно да повярва, че това бе същата жена, която така чувствено бе отвръщала на прегръдките му. Когато я целуваше, тя не се преструваше, от упоритостта й нямаше и следа. Тя жадуваше всяко ново усещане и даваше двойно повече в замяна. Тя бе девица в един момент и жадна и опитна жена — дете в следващия. Той бе абсолютно сигурен само в едно. При Ариел всичко бе стопроцентово — каквото и да правеше, тя го правеше с цялата си същност. В каквото и да вярваше, тя вярваше напълно, и това, заедно с обещанията, които тялото й даваше, можеше да подлуди един мъж и си струваше да има такава съдба, ако можеше да държи Ариел в прегръдките си.
Кристофър се изправи и отиде в стаята, където го чакаше Ариел. Спря вцепенен на вратата — стаята бе променена от стая за игра на малкото дете в място за прелъстяване. Навсякъде бяха сложени свещи, които светеха леко и оставяха балдахин от мрак да пада от сводестия таван като плащ, който да покрива близостта им. До огъня бе наредена малка масичка със златни чинии и кристални чаши. Жасминови клонки бяха сложени в подредени навред из стаята висока вази и той се усмихна, като чу от градината да долитат първите звуци на лютня.
Ариел стоеше до огъня. Тя не бе чула стъпките му. Златистата светлина я обливаше и очертаваше нежното й тяло под лилавата туника. Беше прибрала част от косата си назад с няколко гребена от слонова кост, а останалата се спускаше като меден златист воал до кръста й.