Ариел поклати многозначително глава и влезе в двореца. Но я обзе меланхолия и тя не можа да я прогони до края на деня.
Язид препускаше по голата степ само с един придружител. Чен бе единственият човек, на когото Язид вярваше, че ще мълчи за срещата. Монголецът непрекъснато доказваше, че не се интересува от това, което върши в Мароко. Той бе най-жестокият и най-хладнокръвен мъж, когото Язид познаваше, а на него му трябваше точно такъв. Изпълняваше заповедите точно, без да мисли. Единственият път, когато разочарова Язид, беше с неверника.
Този кретен, евнухът на Ариел, беше паднал от небето, за да го пази в гръб. Още преди години трябваше да убие Зиад Бен Бахкар. Но идеята на Райзули тогава му се стори по-добра. Кой би предположил, че огромният берберин, когото бяха хванали да шпионира, ще продължи да живее, след като му отнемат мъжествеността. Язид беше сигурен, че това ще бъде по-ужасна смърт, отколкото направо да го убият. Но той бе продължил да живее и проклетата дъщеря на любовницата на баща му го беше взела при себе си. Трябваше да изтръгнат и мозъка на този скопец. Той още си мислеше, че е истински мъж, и заради него монголецът не можа да забие нож в гърба на неверника.
Чен едва оцелял, като го нападнал отстрани, или поне така разправяше. Язид не остана да види всичко с очите си. Не би посмял да се показва заедно с монголеца. Когато дойде на мястото на срещата, Чен му каза, че ятаганът на неверника се извивал като светкавица и нанасял удари на всички страни. Наложило се да пожертва коня си. Скочил в последната минута от другата му страна, така че острието на неверника се забило в корема на коня му, вместо в неговия. После изчезнал между конете и сражаващите се воини.
Монголецът не изпитваше уважение към животното на Аллах. Той бе гяур, безбожник. Понякога Язид се тревожеше, че е близък с един неверник, но после спираше да мисли за това. Големият му план се отнасяше до земята на Аллах. Той щеше да унищожи промъкващото се влияние на неверниците, които бяха най-приятелски посрещани на тяхната земя от собствения му баща. Сега той щеше да отърве Магреб от християнското зловоние веднъж завинаги.
В горичката от кипариси, която приличаше на оазис в равнината, бе разпъната шатра. Когато се приближиха, чергилото на входа се повдигна. Отвътре се показа майка му. Дори отдалеч видът й бе корав. С всеки изминал ден тя ставаше все по-тиранична. Беше се надула от сигурност в успеха му и изпълнила със страстно очакване на властта, която щеше да притежава, когато той станеше велик султан. Или поне така си мислеше. Но Язид беше търпелив човек. Бе търпял дълго и сега щеше да получи властта. Майка му си мислеше, че ще разполага с всичко, което той толкова дълго бе чакал. Тя мислеше, че това е нейна победа, че той ще стане марионетка в ръцете й като везирите, които тя държеше покорни с опиум и с широки бедра. „Е — каза си той, — нека мисли така.“ Скоро щеше да разбере, че е сгрешила. До няколко дни щеше да победи. Той предвкусваше победата. Щеше да разиграе играта на шарада още веднъж. Тогава за последен път щеше да е послушен син на майка си и на Мохамед Бен Абдулах.
Язид препусна право към шатрата. Закова коня на място, като дръпна юздата на Сироко толкова рязко, че майка му се покри в облак прах. Черните евнуси бързо развяха ветрила, за да разсеят праха, но майка му не трепна.
— Защо се забави? Аз, твоята майка, се мъча в жегата на пладнето и те чакам повече от час!
— Прощавай, майко моя — каза Язид с твърд глас и почтително й се поклони.
Дайва го изгледа свирепо, но постепенно успя да успокои нараненото си достойнство.
— Влизай вътре. Нямаме много време. Трябва да се връщам.
Язид я последва в шатрата. Въпреки че бе само временен подслон, тя с нищо не отстъпваше по пищност на стаите в двореца. Един върху друг бяха застлани дебели персийски килими, а други висяха по стените. Навсякъде се търкаляха възглавници. Вече беше сложен сребърен чайник с ментов чай. Майка му кимна и един евнух поднесе чая. Други четирима им вееха с ветрила. Всички бяха неми. Езиците им бяха изтръгнати в най-ранна възраст за целта, за която служеха. Не е възможно да се водят поверителни разговори в присъствието на езици, които ще ги разпространят.