— За нещо лошо ли си мислиш?
Кристофър вече яздеше до нея, след като бе свършил разговора си със Зиад.
— Не, изобщо не мисля — усмихна му се тя уверено, като се питаше как винаги толкова лесно отгатваше мислите й. Тази нощ тя щеше да види Язид за първи път след Фантазията. Стотици пъти си беше казвала, че това, което се случи между тях тогава, не означаваше нищо. Все пак не можеше да се отърве от едно лошо предчувствие. По гърба й преминаха тръпки. И кобилката й потрепери, усетила напрежението у Ариел.
— Още можем да се върнем — каза Кристофър, като прецени, че е достатъчно светло. — Ще се приберем в Ел Беди с падането на нощта.
Ариел поклати глава, отхвърляйки лошите си мисли.
— Във всички случаи искам да отида там. Яздихме толкова дълго и бавно нагоре по планината.
— Така ли? Тогава ще препускаш с мен до вратите на крепостта. Мислиш ли, че ездаческите ти умения ще ти стигнат?
— Разбира се — отвърна Ариел, като се зарадва, че нещо може да разсее мислите й за Язид.
— Нещо повече — каза тя и по устните й заигра усмивка. — С тази млада кобилка ще накараме твоя тромав кон да гълта прахоляка зад нас.
— Искаш ли да се обзаложим?
Ариел го изгледа строго.
— Аллах не харесва облозите, лорд Стонтън.
— Да го наречем състезание тогава. Аллах не би възразил срещу такова невинно нещо. — Ариел помисли за секунда, после се усмихна и кимна. — Вечеря?
Тя го погледна с вдигнати вежди.
— Ако спечелиш, ще вечеряш с принцовете, както, сигурен съм, би желала. Но ако спечеля аз, ще вечеряш с мен.
На Ариел й бе на устата да му обясни, че принцовете и без друго не биха приели да вечерят с нея. Но тя се отказа, защото реши, че и в двата случая ще й е по-приятно да вечеря с Кристофър, отколкото сама. Беше й твърде неудобно да му каже истината.
— Съгласна съм.
Тя пришпори с бедра кобилата и бързо остави зад гърба си Кристофър, Зиад и стражниците. Наведе се ниско над шията на кобилата.
— Трябва да се поизпоти, за да ни настигне — каза тя в ухото на животното. — Тичай като вятър!
Ариел не трябваше да я подтиква повече. Те полетяха по прашния път, завиха на един завой, след който пътят изведнъж започваше да се изкачва по планинския склон. Кобилата, която наричаха Бабу от времето, когато не беше по-голяма от женски чехъл, задиша тежко. Ариел притисна глава до шията й и опъна така силно юздата, че пискюлите по нея загъделичкаха носа й. Тя спря Бабу пред портите под крясъците на стражите по наблюдателниците. Кристофър бе точно зад гърба й.
— Идваме да се срещнем с принцовете от името на султан Мохамед Бен Абдулах — извика той на арабски.
— Сохда Агадир? — извика един страж. — Отворете вратите! — извика той на хората долу. — Сохда Агадир идва да се срещне с нашите принцове.
Вратите бавно се отвориха и Кристофър вкара коня си пред Ариел.
— Видя ли, че конят ти не можа да победи дъщерята на пустинята — засмя се тя весело.
— Не беше честно — отвърна Кристофър със суха усмивка. — Не изчака Зиад да даде знак. Освен това мисля, че това ще ти трябва — каза той, като й подаде полуразвития й тюрбан.
Ариел зяпна. Той беше спрял, за да вдигне тюрбана и въпреки това бе пристигнал почти заедно с нея.
— Предполагам, че би желал да вечеряме заедно, независимо от победата ми.
Кристофър й се усмихна кисело.
— Разбира се. Но първо ти предлагам да си сложиш тюрбана, преди да са те видели, ако не искаш да предизвикаш суматоха сред войниците на Сюлейман и Язид.