Тя проследи сложно преплитащите се нишки, които рисуваха безброй жълти и оранжеви цветя, открояващи се на черния фон.
— Това вероятно е гербът на някоя стара династия. Колко странно, че още виси тук. Трябва да са забравили да го откачат, когато тя е паднала.
— Красив е. Излъчва могъщество и благост. — Тя проследи с ръка извивката на черния контур и изведнъж замръзна. Приближи се до края на килима и го дръпна. Стаята се изпълни с прахоляк. Кристофър се приближи до нея кашляйки.
— Какво правиш?
— Напипах нещо в стената.
Кристофър се засмя и свали напълно килима.
— Не мисля, че си направила кой знае какво откритие. Сигурно е изход, който води към крепостната стена. Това е стая в бойница, предназначена вероятно за султанското семейство. Сигурен съм, че всички такива стаи имат изходи, които извеждат до стените. Това е основен принцип при строежа на крепости.
Разочарованието на Ариел трая само миг.
— Хайде да проверим!
Кристофър с готовност натисна с рамо вратата.
— Отдръпни се — каза той, когато вратата се отвори след няколко напъна. Той я удари силно с крак и тя зейна широко. Ариел изтича да погледне.
Точно както бе казал, те излязоха на западната стена на крепостта. Стената бе дебела, а коридорът, който водеше дотам, широк. Навън бе вечер. Слънцето бе залязло и звездите светеха в небето.
— Има нещо особено в тези стари строежи. И Блантайър е такъв.
— Блантайър?
— Това е моят дом. Не е замък, а огромна къща в едно имение. Човек изпитва особено чувство, когато знае, че тук преди него са живели много други хора. Всичко се е огладило като камъните, от които е построено. Не можем да открием груби ръбове или остри ъгли. Вятърът ги е загладил и те прилягат съвсем точно един към друг.
Ариел се приближи до стената и докосна червения марокански камък. Тя си представи как робите, потящи се под същото слънце в един далечен век, полагат новите каменни блокове. Прав беше. Времето ги беше огладило. Пролуките между блоковете бяха едва забележими. Тя леко се наклони над каменната стена и се взря в мрака.
— Небето в Англия е същото. И там греят същите звезди. Има повече облаци, а понякога е влажно и студено, но също има балове, приеми и вечери, на които жените са желани и уважавани. Водят се разговори за политика, за театър, има езда в парка. Това е друг свят, но той има всички неща, за които жадуваш, Ариел. Дай си възможност да ги получиш. Аз мога да ти ги дам. И още много други неща. Само трябва да спреш да се бориш срещу мен, трябва да ми се довериш.
Ръцете му обгърнаха раменете й и погалиха врата й. Ариел затвори очи. Прогони мрака и извика в съзнанието си образите, които той бе събудил. Би било чудесно да обсъжда важни теми, както днес бе направила с Кристофър и Сюлейман, да слуша виртуозно изпълнени музикални произведения, да язди всеки ден, да посещава града, когато пожелае, без да е необходимо да се прикрива. Днес тя бе вкусила от живота извън стените на Ел Беди, бе отпила жадно като човек, който досега е пил само застоялата вода на кладенец, а сега отпиваше от бързия планински извор. Всичко, което той желаеше в замяна, бе да се довери на неговия разум. Той искаше тя да му вярва, когато й казваше, че там ще бъде по-щастлива, отколкото е тук. Кристофър познаваше и двата свята. А тя само този. Можеше ли да му вярва.
Ръцете му се плъзнаха към кръста й. Той се наведе, за да докосне с устни възглавничката на ухото й. Целувките му я накараха да потръпне от удоволствие, но сега Ариел трябваше да мисли. Намираше се много близо до нещо важно. Усещаше, че е на границата на едно откритие, притежаващо силата да промени живота й завинаги. Въпреки че жадуваше да се отдаде на целувките му, тя трябваше да задържи усещането, че открива нещо, да не му позволява да изчезне. Обърна се към него и много нежно се опита да го отклони.
— Кристофър, моля те…
— Всичко, което пожелаеш — каза той и покри устата й с нежна целувка.
За миг Ариел се отдаде на насладата. Желанието й да забрави мислите си и да се отпусне в прегръдките му беше много силно. Но тя не можеше да му се отдаде. Трябваше да мисли и най-после да вземе решение. Точно сега.
Тя леко докосна гърдите му с ръка и се отдръпна.
— Кристофър — промълви тя отново.
Той я погледна и нежността, която съзря в очите му, събуди в нея сладостен трепет. Той почака само миг и отново наведе глава към нея, за да притисне устните й в нова целувка.
Ариел знаеше, че всичко е загубено, ако се отдаде пак на ласките му, и затова се отдръпна настойчиво. Но тъй като не искаше да си помисли, че отхвърля напълно интимността му, тя се облегна с една ръка на крепостната стена. Твърде късно усети, че нещо не е наред. Вместо каменна стена, зад нея нямаше нищо. Чу как се затъркаляха камъчета, когато стената поддаде под тежестта на тялото й и се пропука. Усети, че пада, и я обзе някакво много странно чувство. Като че ли не тя падаше надолу. Опита се да запази равновесие, но разбра, че е невъзможно, и се ужаси. Падаше със срутващата се под нея стена. До нея долетя сподавен вик. Тя смътно се зачуди какво значи това и защо не може да разбере откъде идва.