— Ариел! — Кристофър се спусна към нея. Ръката му стисна нежната й китка. Тежестта й го повлече надолу, но той стисна ръката й още по-силно, а с другата си ръка се облегна на здравата част на стената. Почти цялата стена пропадаше, а Ариел го блъскаше, опитвайки се да го спаси.
— Не! — заповяда той и я натисна към острите червени камъни. Краката й под нея се люлееха, а ръката й бе изопната до краен предел.
— Ще те издърпам силно — процеди той през зъби, като с всички сили я стискаше, за да не се изплъзне от ръката му. — Ще те заболи. Дръж се здраво и каквото и да стане, не поглеждай надолу.
Ариел стисна очи и изстена, когато той задърпа ръката й. В следващия миг той я издигна и тя отново се озова в обятията му, изподраскана и окървавена, но стъпила върху оцелялата част на стената. Беше спасена.
Той я притисна силно и тя се отпусна в спасителната му прегръдка. Ръцете му трепереха от усилието, което бе положил, за да я спаси.
— Никога не рискувай толкова, за да се измъкнеш от една прегръдка!
Тя го погледна. Искаше да му каже, че не е желала толкова много да се измъкне от прегръдките му, но това бе пряко силите й. Без да каже нито дума, той я взе на ръце, стисна тялото й здраво и я понесе.
Ариел се събуди в една непозната, тъмна стая. Ръката я болеше ужасно и като си спомни колко близо беше до смъртта, изтръпна. Приготви се да се свие под пухената завивка, когато чу шум и сенките се раздвижиха.
— Кристофър? — попита тя тихо.
Една ръка с черна ръкавица се плъзна към устата й и плоското лице на слугата на Язид внезапно се появи съвсем близо до нейното.
— Ш-ш-шт! — вдигна той предупредително пръст и се втренчи в нея, а ръката му продължаваше да стои на устата й, докато Ариел не кимна, че е разбрала.
— Ела! — каза той, като леко отдръпна ръката си, за да й позволи да говори.
— Къде е Мохамед Ел Язид? — попита тя.
— Ела!
— Язид ли иска да ме види?
Мъжът кимна.
— Носиш ли ми вест от него?
— Не. Идва с мен.
— Как мога да съм сигурна?
— Водил тебе при него преди, я хагга.
Ариел кимна. И макар това, което той казваше, да бе истина, интуицията й я предупреждаваше да бяга от него.
— Къде е Язид?
— Трябва бързаме. Времето е скъпо. Не мога чакам.
Ариел бързо скочи от леглото. Опипвайки в тъмнината, тя откри джелабата, шалварите и ботушите. Докато сваляше нощницата, се запита дали Кристофър я беше съблякъл. Мисълта я изпълни с удоволствие, но не можеше да губи време за такива разсъждения. Облече се набързо, грабна тюрбана, погледна го и го захвърли пак на стола. Нямаше време да го навива, а и едва ли щеше да има нужда от него, докато язди в мрака, отдалечавайки се оттук на много левги. Човекът на Язид я чакаше в коридора. Беше пусто и тя се изненада, че Кристофър не е сложил стража пред вратата й.
Мъжът тръгна надолу по едно тясно стълбище, което тя дотогава не беше виждала.
— Чакай! Трябва да оставя една бележка.
— Никакви бележки!
— Но…
— Никакви бележки, я хагга. Сега ние много бърза.
За един кратък миг Ариел се поколеба. Беше дошла под грижите на Кристофър. Беше му дала дума, че няма да се отделя от него. Стомахът й се сви от притеснение. Ако го събудеше, той нямаше да й разреши да тръгне, а пратеникът с плоското лице й беше казал ясно, че няма време да чака. Не знаеше защо Язид го бе изпратил за нея. Предусещаше, че е във връзка с женитбата. Въпреки че вече почти не желаеше да я предотврати, тя дължеше на Язид поне едно обяснение. Освен това щеше да му съобщи за съмненията на Кристофър и да го предупреди за клопката, към която може би вървеше.
Въпреки нарастващата тревога тя последва пратеника надолу по виещите се стълби, мина през една тайна врата и потъна в пустинната мароканска нощ.
Глава 19
Когато пред тях се показа лагерът на Язид, Ариел се бе изтощила до вцепеняване. Не беше вечеряла и през по-голямата част от нощта умираше от глад. Сега обаче бе толкова уморена, че нямаше никакъв апетит. Тя спря коня си и се загледа как първите лъчи слънчева светлина се процеждат иззад върховете на Средния Атлас. „Колко ли бе часът?“ — се запита тя. Покрит все още от сянката на планините, лагерът спеше. Дойде й наум, че Сюлейман сигурно е разбрал погрешно Язид. Ако възнамеряваше да нападне днес, щеше да държи войниците на крак и заети с приготовленията си, Ариел разтърси силно глава, за да пропъди сънливостта, но ефектът бе само временен и хипнотичната летаргия отново запълзя по съзнанието й. Смушка оседлания си кон да върви напред и последва жълтокожия пратеник на Язид надолу по виещия се път до лагера.