— Не си по-различна от своята майка — извика той, като протегна ръце напред, за да я хване. В очите му святкаше злокобен блясък, когато се нахвърли с всичка сила върху Ариел. — Съпругите и наложниците, истинските дъщери на Аллах, не искат да се навърташ около тях. Те са или изплашени от твоята порочност, или отвратени от нея. Трябваше да бъдеш поставена на мястото си още преди години или да бъдеш изпратена обратно в Англия. Но е твърде късно и за едното, и за другото. Ти си изпълнена със зло. Точно като майка си.
Ариел го гледаше с широко отворени очи. Как можеше да каже такова нещо за майка й? Тя бе искряла и сияла. Бе огрявала всичко около себе си. Зло? В нея нямаше нито грам порочност.
— Каквото и да говориш за мен, Язид, то няма нищо общо с моята майка. Не тя е виновна за това, че султанът изостави твоята майка и другите, за да бъде с нея.
— Тя бе вещица. Можеше да омагьоса, който мъж си поиска и да го накара да загуби ума си от страст. Можеше да накара мъжа да направи всичко, за да я има. Баща ми престана да слуша своя съвет; отказа да приема моята майка. Слушаше Каролин. Винаги Каролин. Той й беше като маймунка на нашийник и тя пак не беше доволна. Искаше още. Искаше всички мъже да я желаят.
— Не си справедлив — извика Ариел. Никой не смееше да говори така за майка ми. Това не е вярно. Това просто не е вярно. И независимо какво говореше Язид, Ариел усещаше тази истина в сърцето си. — Моята майка нямаше нищо общо с това, което каза. Тя бе сладка и мила. Нямаше друг избор, освен да остане тук. Баща ми…
— Тя бе зла! — изкрещя той. — Тя ме урочаса. Накара ме да обезумея от желание по нея. Флиртуваше с мен. Усмихваше ми се и ми говореше. Седях в краката й в градината и й четях поезия. И тогава, когато се доближавах до нея, когато бях готов да смеся семето си с това на моя баща, тя ме пропъждаше!
Ариел с мъка стоеше на крака, чувстваше се като замаяна от думите му. Тя тръсна глава в нямо несъгласие. Трябваше да избяга, преди Язид да може да я нарани с още думи, преди да я погледне отново и да се пръсне на хиляди парченца. Тя се завъртя диво и хукна към изхода. Двама огромни стражи изникнаха изневиделица и я довлякоха до Язид.
Язид пристъпи напред ухилен, с изписана върху лицето си дива ненавист, която изпълни Ариел със страх.
— Налагаше се да я убия.
— Не-е-е! — Писъкът на Ариел отекна между стените на палатката. Бореше се със стражите, които я държаха за ръцете, и отричаше думите на Язид. — Лъжеш! Тя умря от пустинна болест. Аз бях с нея!
Той само се засмя, като отметна победоносно глава назад.
— Отрових я. Бавно. Много бавно. Никой не знаеше. Дори самата Каролин. Убих я, защото тя беше изкушение. Не можех да мисля за нищо друго, освен за нея. Нейното лице, нейната кожа, нейната коса. — Той протегна ръка и събра косите й в ръката си, след което ги пусна да се изсипят между пръстите му като пясък. — Но тя ме измами — прошепна той. — Тя се върна. Тя се въплъти в теб.
Викът, който се изплъзна от устата на Ариел, бе породен отчасти от страх, отчасти от силно страдание. Отровена! Нейната любима майка е била убита от маниакален фанатик. Когато думите му проникнаха в съзнанието й, Ариел бе съкрушена. Тя се бе обърнала за помощ към този човек. Бе заговорничила с него. Той я бе докосвал. Целувал. И независимо колко бе отвратена от неговите домогвания, тя не можеше да потисне чувството, че някак бе осквернила паметта на майка си, дори с това, че се намира заедно с Язид. Изведнъж се почувства омърсена. Дали и майка й е била отвратена така от обичта на Язид? Не, Ариел знаеше, че Каролин би била търпелива и внимателна с един млад мъж, който е влюбен в нея. Би го отблъснала деликатно, като му обясни, че го обича, но не по този начин.
Сега щеше да е жива, ако не беше безумието на Язид. И за Ариел целият свят щеше да бъде различен. Толкова неща щяха да бъдат по-различни. Годините, през които бе живяла сама. Миговете, в които копнееше да се протегне и докосне майка си, да чуе гласа й. Всички тези години бяха погубени заради похотта на Язид. И сега, по някакъв странен начин, Язид си мислеше, че тя е Каролин.
— Ти трябваше да бъдеш отпратена, когато тя умря. Тогава тя нямаше да се върне и да ме преследва. Но ти беше хитра. Когато започна да ставаш жена, стоеше далеч от мен. Криеше се в стаята си с онези глупави, сляпо влюбени слуги, които ти правеха компания. Тогава дойде неверникът, а ти се нуждаеше от помощ. Знаеше, че ще ти помогна, нали? Знаеше, че щом веднъж те погледна, ще разбера. И ще ти помогна. Но този път няма да ми откажеш, сладка Каролин. Този път ще те имам. Такава е волята на Аллах.
— Тя не си е играела с теб, нито те е омайвала, Язид. Тя бе мила с теб, това е всичко. Може би й липсваше компания, а и на теб също.