Той се извиси над Ариел и тя преглътна тежко, като скри страха си пред неговата ярост.
— Аз съм наследник на трона. В мен тече кръвта на самия Мохамед, създателя на Вярата. — Гласът му се извиси, докато си доближаваше към нея. — А ти! Ти си нищожество! Семето на глупав английски лорд, изхвърлено по погрешка в една невярна съпруга. Това ще бъде моето последно отмъщение. Ти ще станеш всичко, което твоята майка отказваше да бъде. Ще ми се преклониш. И ще задоволиш моите желания, ще допълзиш до мен и ще просиш моето благоволение.
Тя го мразеше. Ненавиждаше го с омраза, която я вледеняваше. Що за звяр беше той, та можеше да изпита удовлетворение от едно убийство? Той бе побъркан като своя дядо и искаше да си отмъсти за смачканото си, ненормално его.
— Никога! — Тя изрече със злоба думата. — Никога няма да ти се подчиня.
— Млъкни — озъби се Язид и груба подигравателна усмивка изкриви устата му. — Достатъчно слушах брътвежите ти. Обичам жената да се използва по истинското си предназначение. — Усмивката му стана тънка и уверена. — Знаеш ли поне малко какво е то, скъпа Ариел?
Той се протегна зад нея и я хвана за края на косата. Главата й рязко се отметна назад и Ариел с мъка възпря сълзите. Язид прокара ръка по бузата й и кадифеният му глас прозвуча заплашително:
— Това е нещо далеч повече от откраднатата целувка на някой превзето усмихнат суетник. Ти се нуждаеш от мъж, който да те научи за какво е била създадена жената. Защото нейното място винаги ще бъде под мъжа.
Когато той се наведе само на сантиметър от лицето й, стомахът й се стегна от страх, но с това се зароди и твърдото решение. Можеше да я насили да легне под него, но тя никога нямаше да му се подчини. Никога нямаше да пълзи пред него по начина, който той предрече. Мислеше, че я познава, но ако не знаеше това, тогава изобщо нищо не знаеше за нея…
Пръстът на Язид се плъзна грубо надолу по лицето й, като остави ясна следа по нейната буза. Ариел се уплаши и се дръпна назад от жестоката милувка.
— Моите съпруги и моят харем не смеят да говорят, освен ако не им е наредено. Те си знаят мястото. Ако не — ги бия, докато се убедя, че никога няма да забравят. — Бледозелените му очи бяха свирепи и студени, а устните му се изопнаха в слаба усмивка.
— Не ме докосвай, Язид. Ако искаш да се разгонваш с някоя от твоите жени, иди и го направи. Ако и тях гледаш с такава ярост в погледа и ги докосваш с такава горчива страст, мога само да ги съжаля.
Той й нанесе внезапен силен удар с ръка по лицето, така че тя политна назад въпреки стражите, които я държаха за ръцете.
— Каква малка глупачка си ти. Кой мислиш, че ще ме спре?
— Твоят баща — отвърна рязко Ариел и повдигна победоносно брадичка. — Той никога няма да ти позволи да направиш това. Никога.
— Моят баща — подигра й се Язид. — Този хленчещ мъж, от когото ти се възхищаваш толкова много? Каролин също мислеше, че той е прекрасен. Винаги ми казваше да го слушам, да бъда като него. Говореше за неговата мечта за Магреб. Аз слушах, но само го мразех, заради нейното възхищение. Иска единение с християнския свят; покани неверниците да ограбят богатствата ни и нарича това търговия. Ние не се нуждаем от тях! Ние сме народ на Аллаха, ние сме луната, звездите и планетите. Ние сме силата, мощта и величието отвъд техните най-дръзки мечти. И винаги ще бъдем. Моят баща никога няма да попречи на нашето могъщество.
Главата на Ариел забуча, докато думите на Язид заемаха точното си място в мозайката заедно с всички други неща, които бяха започнали да я тормозят, откакто пристигна. Спящите воини, хилядите мъже, разкошът на тази шатра, сякаш не е била издигната снощи, а преди седмици, може би и месеци.
Изведнъж тя разбра.
Двамата мъже отстрани бяха бухарци.
— Ти си го предал — прошепна тя, като не можеше да повярва. — Предал си собствения си баща.
Язид й се ухили тържествуващо.
— Никой не може да ме спре. Ще стана султан и ще те имам. Утре ще поемем към Казбах. Моят пратеник е вече на път към Сюлейман с моето съобщение. Той ще ни очаква. Ще мисли, че колоната от бухарци са пленници… Глупак. Ще се врежем в откритите им войски и ще ги посечем. Кръвта ще потече като река и тогава ще вляза в двореца на баща ми и ще направя и с него същото. Щом умре, ще започне новият режим. Неверниците ще бъдат унищожени, а земята на Магреб — прочистена от тяхната зараза със собствената им кръв. Няма да има вече търговия, нито договори. Мароко ще управлява със сила, както беше, преди баща ми да ни обвърже по този срамен начин с неверниците. Ще станем по-велики, отколкото сме били някога, и моето име ще бъде написано във великата книга наред с това на Исмаил.