Глава 20
С груб тласък бухарците натикаха Ариел в нейната палатка. Ахмед подскочи, а вечерята му се разхвърча на всички страни, когато се втурна към нея.
— О, любима! — каза той и падна в краката й. — Какво лошо се е случило, та сте върната на моите услуги? Не намери ли великият принц, че всичко е на мястото си? Не ми казвайте, че Ахмед се е провалил по някакъв начин в задълженията си, че моят велик господар е останал недоволен.
Ариел се вторачи в него и се зачуди как е могла да бъде толкова сляпа за нещо, което всеки очевидно приемаше като даденост.
— Ти си знаел, че той ще ме доведе тук, за да стана една от наложниците му.
— Но, разбира се — отвърна евнухът и погледна нагоре към нея като объркано кутре. — Защо иначе моят господар би ме довел със себе си?
— Не зная — прошепна тя.
— Защо би обзавел така пищно тази шатра и би поръчал всички неща, необходими за много нощи удоволствия в леглото? — Ахмед продължи, като се опитваше да й помогне да схване онова, което бе пределно ясно за него. — Защо би довел жена тук, в подножието на планината?
— За да говори с мен! — почти изкрещя тя. — За да се радва на компанията ми, да изслуша какво имам да му кажа!
— Защо да прави такова нещо, о, любима? Защо един велик и могъщ човек ще търси безполезния съвет на една жена?
Ариел го гледаше с широко отворени очи, поглъщаше думите му и за първи път започна да разбира света около себе си. В нея се надигна полунормален нервен смях. Защо наистина? Защо, който и да е мъж, арабин или берберин, би се занимавал с жена, освен ако не желаеше да бъде с нея в леглото? Истерията на Ариел изригна като глух смях и евнухът я гледаше така, като че ли се бе побъркала. „Той е наполовина прав“ — помисли си тя. Бе загубила онази част от своя ум, която можеше да разбере и възприеме подобна логика на разсъждение.
— О, Ахмед. Аз не съм била права. През цялото това време съм мислела толкова погрешно. Никой мароканец не би си дал труда да разговаря с една жена! Как може да съм била толкова сляпа. — Сълзи на веселие, породено от изтощителното разстройство, се затъркаляха по лицето й. — Щом веднъж бъдем използвани за тяхната цел, не искат да правят нищо повече с нас. Затварят ни зад вратите на харема. Зарязват ни заради някоя нова, докато тя също се присъедини към харема. — Докато говореше, настроението й се промени. Смехът избледня и на негово място дойде горчивината от възприемането на действителността, която през целия си живот тя решително бе отхвърляла. — И горко на тази жена, която спечели сърцето и слуха на един мъж. Тя бива заплашвана и прокълната. Няма покой за нея, дори сред собствения й род, докато не бъде унищожена. — Ариел спря, раменете й увиснаха под тежестта на тази нова перспектива. — Това е цялата надежда, която една жена може да има тук — да бъде изоставена или унищожена.
Гневът й се изчерпа. Светът, който тя така внимателно бе градила, за да поддържа своята сигурност и щастие, лежеше разбит на парченца около нея. Бавно, Ариел падна на колене, пръстите й бяха силно стиснати, сякаш искаше някак да запази останките от света, в който бе вярвала, и да го съгради наново. Ръцете й трепереха и тя ги притисна до бедрата си, за да ги накара да спрат, като се давеше в неравно, учестено дишане. И тогава сълзите се отприщиха — парещи сълзи на горест, които се стичаха надолу по бледите й бузи. Плачеше за света, който бе изгубила в течение само на един повратен и ужасен час. Плачеше за себе си, оплакваше невинността си, която знаеше, че си отива завинаги.
През цялото време Ахмед стоеше мълчалив в тъмната шатра. Когато най-накрая сълзите на Ариел започнаха да пресъхват, той се обърна и си намери работа в своя ъгъл. Ариел пое облекчено дъх, пресуши последните сълзи с опакото на дланта си и огледа шатрата, като виждаше всичко в нова светлина. От ъгъла на евнуха се разнасяше звънтенето на стъклени мускали и далечната миризма на цветя. „Сигурно измисля някое любовно питие, което да доведе Язид до нови върхове на страстта“ — си помисли тя с разкривена гримаса. Нещо, което да го накара да забрави, че тя просто го отхвърля. Но Ариел нямаше никакво намерение да даде както на Ахмед, така и на неговия господар и най-малка възможност да видят плановете си осъществени.
Не й бяха останали никакви илюзии. Със сигурност никакви, що се отнася до положението й в този момент. С идването си тук бе изложила на риск живота на всички обичани от нея хора — султана, Чедила… всички. Но Язид бе допуснал грешка. Той й бе казал твърде много. Вярваше, че след като вече е в неговия лагер, тя ще се превърне в пленница, в човек, който нямаше да може да го спре да вземе каквото иска от нея. Но той я подценяваше. Ариел щеше да направи всичко, за да поправи грешката си. Трябваше само да използва информацията, която имаше. Можеше да не доживее да види отново онези, които обича, но някак щеше да оцелее достатъчно дълго, за да спре Язид. За миг лицето на Кристофър се появи пред нея и сърцето й я заболя при мисълта за това как бе пропиляла онези ценни часове с него. Защо не го бе послушала? Защо бе толкова упорита и отричаше всичко, което й казваше?