Евнухът вдигна белезниците от кутията. Предната им част бе по-дебела и покрита със сложна рисунка, направена в кръг около огромен сапфир, който бе поставен в легло от инкрустирани цветя. Ариел ахна.
Ахмед я погледна с изненада.
— Знаеш ли какво има на тези белезници?
— Какво има ли? — Ариел поклати глава. — Рисунка. Виждала съм я и преди.
— Това е символът на саадинците.
Ариел поклати глава.
— Кои са саадинците?
— Кои бяха саадинците — я поправи Ахмед със своя напевен, женствен глас. — Те управляваха цялата тази земя, целия Магреб, преди великият Исмаил да разруши династията им и да стане султан.
Ариел го погледна с изненада.
— Видях килим със същата рисунка в Казбах.
— Тогава сте открила нещо, за което дори султанката не знае. Но крепостта е много по-стара от Ел Беди; тя е била построена по времето на саадинските султани.
— Как е взел Язид тази кутия? — каза Ариел, колкото на евнуха, толкова и на себе си. — Кристофър спомена, че килимът вероятно е бил пропуснат, когато съкровищата на старите управители са били приспособявани като украшения за двореца на Исмаил. Нещо толкова ценно не може да е било пропуснато. — Тя вдигна поглед към Ахмед и умът й стигна до единствено възможното заключение. — То е можело да оцелее само ако някой го е бил скрил.
Евнухът кимна. Изведнъж той не изглеждаше вече толкова обикновен, колкото си мислеше в началото Ариел. Бе стар, ъгълчетата на очите му бяха осеяни с бръчици, а ставите на пръстите му бяха станали възлести от възрастта. Годините му се криеха под меката, неокосмена кожа и кокетни маниери. Как можеше да знае толкова много за историята на Магреб? На кого бе служил преди Язид? Осъзна, че, както бе правила много пъти в своя живот, и него бе превърнала в това, което й се иска да бъде, без да вижда какъв в действителност е той.
— Султанката на саадинците — каза той.
— Дайва? — Ариел се втренчи в белезниците, след това бавно отвори капака на кутията. Тя бе там отново — скрита сред пищността и завъртулките на прекалено усърдния художник, но все пак там, рисунка, изобразяваща голямо пространство с цветя, свити в кръг от арабески. Ариел погледна към стария евнух, като се надяваше да чуе цялата история. Вежливо, като че ли бе чакал години наред някой да го попита, той започна да говори, а гласът му стана лиричен и напевен, когато разкриваше това, което знаеха само той, Дайва и Язид.
— Служех на майката на султанката. Тя бе много красива и султанката бе нейният идол. — Той притвори очи, унесен в спомени. — Цветът на кожата им бе толкова тъмен и арабски, когато вървяха, телата им правеха такива движения, сякаш приканваха някой мъж да ги докосне. Но те живееха бедно, само двете и аз, грижех се за това, от което имаха нужда. Султанката нямаше съпруг и Дайва, детето, никога не задаваше подобни въпроси. Тя никога не питаше откъде се е взел този евнух при тях. Никога не питаше защо я държат далеч от останалите деца. Тези въпроси бяха забранени. Такова хубаво момиче; но нямаше никакво потекло, никакви маниери, с които да привлече вниманието на някой султан. Дори един паша не би я погледнал втори път. Тогава, един ден, всичко се промени.
Майката страдаше от продължителна и мъчителна болест, но не искаше никакви лекари, нямаше нужда дори и от имам. Не трябваше да привлича ничие внимание върху себе си. Когато накрая разбра, че смъртта наближава, султанката повика дъщеря си. Разказа й за стария султан, последния от саадинците. Нали разбирате, тя беше дъщеря на кралска наложница. Била родена след победата на Исмаил над саадинците. Нейната майка, последната наложница, която лежала на султанското легло, трябвало да бъде унищожена заедно с другите, когато Исмаил превзел трона, но имало един млад воин, който бил запленен от нейния чар. Той се смилил над нея, или може би се надявал да я има в леглото си, и й помогнал да избяга. Едва по-късно наложницата, бабата на Дайва, му разкрила, че носи султанско семе в утробата си. Той трябвало да я убие, но младите са глупави… Не искам да обидя никого, о, любима — бързо се извини евнухът. Ариел се усмихна и поклати глава, като го насърчи да продължи. — Вместо това той побягнал, а наложницата, доста мъдра за годините си, също побягнала, но в друга посока, и месеци по-късно родила момиченце. Подобно на султанката момичето било държано далеч от другите деца от града. Тя обаче нямала нищо против. Знаела коя е и че е нещо повече от другите. Когато наложницата видяла как тя израства и се превръща в красива жена, започнала да крои планове. Един ден на вратата им почукал млад мъж. Той бил от добро потекло, но своеволен, а баща му бил много строг човек, зачитащ Вярата. Наложницата му обещала удоволствието от красива девица в замяна на един слуга. Младият мъж доведе мен като подарък. Бях доста млад, но наложницата бе доволна. Момичето бе срамежливо, но младият мъж бе красив и силен, и скоро те станаха любовници.