Ариел замря неподвижна, нито един неин мускул не трепваше. Около секунда тя не можа да забележи нищо в тъмния ъгъл на палатката; след това долови движения. Тихо и величествено, като гладка пантера, Кристофър пристъпи към осветената част. Без да мисли, Ариел се втурна към него, като сърцето й почти щеше да се пръсне от радост.
— Не изглеждаш ли много съблазнителна — се подигра през стиснати зъби той, като я хвана за ръката. — Такова възхитително залъче за твоя любовник.
— Моя любовник? — категорично поклати глава Ариел. — Благодаря на Бога, че си тук. Язид иска да…
— Какво иска? — Кристофър злобно се ухили. — Мисля, че имам много ясна представа какво иска Язид. Наполовина съм решен да те оставя на него. Ти заслужаваш това. Но би било твърде лесно. В края на краищата би получила всичко, което пожелаеш, нали? Не — каза той, стискайки я като в менгеме, толкова силно, че в очите й се появиха сълзи. — Мисля, че ще бъде много по-справедливо да се срещнеш със своя настойник. Знаеш ли какво е наказанието за престъпленията ти в Мароко?
— Моето престъпление? — Ариел го гледаше с невярващ поглед. Отвори уста да обясни, но след това замълча. Наблюдаваше стиснатите челюсти на Кристофър, а в погледа му можеше да прочете пълно презрение. Ариел затвори уста, без да издаде никакъв звук. Когато бе видяла Кристофър да стои в мрака като привидение, бе пожелала това да се окаже действителност, бе помислила, че той е божественият отговор на нейните молитви. Бе си представила, че го е призовала с цялата сила на потребността си от него. Но мъжът пред нея не бе нейният спасител. Красивите му сини очи блестяха като студени кристали на яростта. Ариел бе израснала сред най-силните между силните. Тя бе свидетелка на застрашаващи живота свирепа ярост и жестокост, познаваше ревността и отмъщението, с които завършваше понякога той. Бе понасяла омразата на Дайва и презрението на Райзули. Но никога в живота си не бе срещала толкова силно контролирана ярост. И никога презрението не я бе засягало толкова болезнено.
Дълбоко в нея една ледена празнота изпълни стомаха й. Искаше й се да заплаче. Искаше да се освободи от гневната му хватка и да се хвърли към него, да стопи ледената броня от омраза, която носеше върху себе си, и под нея да се открие милия, сърдечен човек, който я бе целувал със страст и любов. Любов, помисли си тя. Да, той я бе обичал. А сега, понеже тя бе тук и той мислеше, че е любовница на Язид, я мразеше. Не искаше да чуе истината. Имаше си своя собствена.
— Какви точно са тези „престъпления“ в които съм обвинена, и кой ме обвинява? — попита тя и отстъпи от него. — Или ти си решил сам да ме съдиш, лорд Стонтън?
— Няма нужда да го правя аз — рязко отвърна той. — Мохамед и всички мароканци ще се погрижат за това. А сега се преоблечи в нещо, с което ще можеш да яздиш — нареди той. След това с унищожителен укоряващ поглед я изгледа от главата до петите и добави: — Или не мислеше да излизаш от леглото си толкова рано?
Ахмед се дотътри от своя ъгъл. За част от секундата Кристофър се завъртя и единственото, което се видя, бе сребърното проблясване на ятагана му на светлината на лампата.
— Не! — изпищя Ариел. Евнухът се олюля напред. Ятаганът, забит до дръжката в него, стърчеше между ребрата от гърба му. Тя се втурна към Ахмед и подложи ръце под него, докато падаше.
— Вашата джелаба, о, люби… — Последните му думи се удавиха в предсмъртни хрипове. Струйка кръв прокапа от ъгъла на устата му, а снежнобялата джелаба се разстла по пода.
— Той беше само един роб. — Тя хвърли свиреп поглед към Кристофър, а в очите й напираха сълзи от гняв. — Той беше мил с мен. Знаеш ли значението на тази дума? — Ариел не можа да спре сълзите си, въпреки че в този момент последното нещо, което искаше да види Кристофър, бе, че плаче. Не искаше да види нейната уязвимост. — Може да е бил роб на Язид, но той беше мил и честен, и предан… — Тя не продължи — нямаше смисъл. Постави внимателно неподвижната глава върху направената набързо възглавница от дрехата, която Ахмед бе приготвил за нея.
— Можеше да бъде и един от стражите на Язид — отвърна Кристофър и я издърпа от пода.
— Но не беше — категорично заяви Ариел.
— Трябва да го оставиш. Няма какво да правим повече тук.
— Как смееш? Как смееш да идваш тук, да хвърляш обвинения срещу мен и да убиваш човек, невинен човек, без никаква милост.
— Ариел! — Той я отдели от неподвижното тяло със студен и непреклонен израз на лицето. Взе джелабата изпод главата на евнуха и натика напоената с кръв дреха в ръцете й. — Тръгваш с мен. Веднага. — Със силен тласък той я избута през прореза в платнището и я последва по петите. Именно тогава Ариел чу как стражите повдигат чергилото на входа и монголецът изпищява при вида на Ахмед.