Глава 21
На бухарците им трябваше по-малко от минута, за да открият откъде са избягали, но Кристофър не се нуждаеше от повече. Грабна Ариел през кръста, хвърли я върху широкия гръб на Анибал и в същия миг се метна зад нея. Черният жребец скочи напред, нетърпелив да избяга далеч от крещящата тайфа преследвачи. Ако Ариел не бе сграбчила с ръце гривата му, в този момент със сигурност щеше да лежи в краката на Язид; тя се намираше по-скоро във въздуха, отколкото на гърба на коня — такава бе скоростта и силата му.
Анибал преодоляваше тесния проход между шатрите с огромни стремглави отскоци. Когато стигнаха до външните граници на лагера, група огромни чернокожи бухарци се появиха иззад последната шатра и им препречиха пътя към свободата. Ариел се притисна към врата на животното, когато то се вряза безстрашно в тях и разпръсна мнозина с яростните си копита. Дочу свистенето на ятагана на Кристофър, излизащ от ножницата, и усети тежките удари на ръката му, докато съсичаше един по един войниците. Стъпка по стъпка те извоюваха свободата си и точно когато бе започнала да вярва, че ще победят тайфата предатели, усети как една ръка я сграбчва за крака.
Бухарецът я изтегли от гърба на Анибал и я наклони на една страна, а тя френетично се опитваше да се освободи. Риташе, извиваше крака. Едната от малките сребърни чехли, които Ахмед й беше дал, падна на земята, но пръстите на нападателя бяха стегнати здраво около глезена й и я придърпваха от устремилия се напред Кристофър. В следващия миг Анибал щеше да пресече тълпата стражи, а тя щеше да остане назад. „Не им позволявай да ме вземат сега“ — помоли се тя.
Изведнъж Кристофър я хвана за кръста и я притегли обратно. Той я дърпаше към себе си, докато ръката около глезена й я влечеше с еднаква сила надолу. Ариел изпищя от болка, сигурна, че ще бъде разкъсана на две от ръцете, които се бяха вкопчили за душата й с такава ярост. Главата й падна отстрани на Анибал, а жребецът се мъчеше да се отскубне от ръката, която държеше крака й. С премрежени от сълзи очи тя видя човека, който я задържаше, дебелите му черни пръсти, стиснали нейния глезен. Острата миризма на потта му изведнъж достигна до нейните сетива; мръсотията под ноктите му прикова погледа й. В забавен каданс, сякаш насън, Ариел видя как свободната ръка на бухареца се издига и ятаганът му проблясва на лунната светлина.
Ариел знаеше, че трябва или да падне в ръцете му, или да изложи на риск живота на Кристофър. Когато се готвеше вече да пусне гривата на Анибал, тя съзря блясъка на златото върху ръката си. Освободи пръстите си от черната грива и заопипва гладката повърхност на сапфира. В мига, в който го докосна, малката кама изскочи навън. С последни сили Ариел заби острието в черната ръка на бухареца. До слуха й достигна болезнен вой, но умът й почти не го възприе.
Те бяха свободни.
Анибал профуча покрай последните бухарци и се понесе през дюните към жадуваното спасение. Ариел усети как ръката на Кристофър се обвива около нея. Той я притегли на сигурно място в скута си. „Как можеше да продължава да я закриля — помисли си тя — след всички неприятности, които му бе причинила?“ Нямаше сили дори да размишлява по този въпрос. Затвори очи и главата й провисна от изтощение.
— Съжалявам — прошепна тя на гърдите на Кристофър.
Думите й се загубиха в гъстата черна грива на жребеца.
Явно беше задрямала. Когато отново отвори очи, се изкачваха по стръмното подножие на Долния Атлас. Нощта беше черна като катран и звездите изглеждаха толкова близко, сякаш можеше да ги докосне с върховете на пръстите си. Анибал препускаше в спокоен галоп, но по затрудненото му дишане можеше да разбере, че са изминали дълъг път.
— Кристофър, къде сме? — попита тихо тя.
— Близо до Рас Ел Ма.
— Анибал е уморен — каза тя. — Сигурно и ти също. Ще можем ли да си починем малко?
— Не бива да спираме сега. Няма време. Някой трябва да предупреди султана и Сюлейман. И освен това — измърмори Кристофър — имам нужда от превръзка.
Ариел се размърда и това накара Кристофър да застене от болка и да я отдалечи от дясната си страна.
— Стой мирно, по дяволите, или ще ме убиеш.
— Ти си ранен! Спри да ти помогна — настоя Ариел.
— Дори да бяхме по средата на Сахара, не бих ти позволил да ме докоснеш с пръст. Докато мигаш с тия свои прекрасни очи и тихо напяваш над мен, вероятно бавно ще извадиш кама от ръкава си.
— Никога не бих направила такова нещо.