Брант се надигна да види Биг Бен и правителствените сгради. Шофьорът завъртя бързо по Даунинг Стрийт, после зави по Хорс Гардс Роуд.
— Ето го и паркът Сейнт Джеймс. Сигурно искаш да го разгледаш. Скоро ще стигнем до Бъкингамския дворец. Сега кралицата е тук.
Движението бе невъобразимо. Съвсем като в Ню Йорк, само дето всички таксита бяха черни и се движеха отляво.
— Това, Брант, е Хайд Парк. Виж там…
Брант вече не го слушаше. Беше уморен, разликата във времето си казваше думата и не му се искаше нищо, освен да поспи, без в главата му да звучат никакви „твърде“ и „действително“.
— Това е твоят хотел. „Стенхоуп“. Тих и твърде спокоен. Никакви любопитни досадници. Можеш да се поразходиш из Хайд Парк и да обмислиш нещата.
„Кързън Стрийт“, прочете Брант наум. Красива, тиха уличка. Снегът падаше като дантелена завеса и скриваше всичко, което би могло да наруши спокойствието. Хотел „Стенхоуп“ бе малък, стар и пропит от викторианска атмосфера. Фоайето бе празно, което бе добре, защото Брант не можеше да си представи как много хора биха си пробивали път между струпаните дивани и фотьойли. На рецепцията стоеше слаб чиновник с вълнен костюм, който огледа Брант с интерес.
— Тук не идват много чужденци — обясни Харлоу любезно. — Особено с твоя ръст — допълни той и се обърна към служителя: — Това е лорд Ашърууд. Има резервация за най-добрата ви стая.
Брант му подаде паспорта си и се подписа в старомодната регистрационна книга. С крайчеца на окото си видя как един прегърбен старец се бори с багажа му.
— Да ви помогна за елеватора — предложи той и се приближи към него.
— Моля? — не разбра човекът.
— Асансьора, друже мой — намеси се Харлоу. — Аз имах същия проблем в Америка. Все питах къде е „нужника“. Не можеш да си представиш как ме гледаха.
Брант за миг затвори очи. Искаше му се никога да не бе идвал в Англия. Обърна се и протегна ръка на Харлоу:
— Мисля да се поопъна… — Усмихна се, доволен от думата, която бе избрал. Ако това не беше английски жаргон, трябваше да бъде.
— Правилно, Брант. Качи се горе да си починеш. Ще изпратя лимузината да те вземе утре сутринта, да речем към десет.
— За да се срещна със Стареца ли?
— Именно!
— Добре дошли в Лондон, моето момче! Седнете, седнете! Бети, донеси чаша чай за лорд Ашърууд.
Брант имаше чувството, че се е озовал в миналия век. Адвокатската кантора на Хъксли, Хъксли и Мейпълторн бе мрачна, тъмна и, както му се струваше, пропускаше през солидната си врата само мъже адвокати. Колкото до Стареца, той бе почти плешив, с тежка челюст и носеше строги очила с телени рамки. Бе облечен в много консервативен тъмен костюм, закопчан и изпънат върху закръгления му корем. Брант лесно си го представи с напудрена бяла перука.
— Господин Хъксли — стисна ръката му той, — за мен е удоволствие да се запозная с вас.
Усети, че възрастният човек го разглежда внимателно и издържа погледа му, без по лицето му да трепне и едно мускулче.
Господин Хъксли се обърна към сина си:
— Не ми каза, че лорд Ашърууд изглежда толкова дяволски добре. Момичетата просто ще се лепят по него, като започнем с ококорената Бети.
Ококорената Бети наистина се зазяпа за малко в него, докато му подаваше чая, но не направи нищо по-нахално. Слава Богу, помисли Брант, загледан в отблъскващата кафява течност, че на закуска бе изпил две чаши черно кафе.
Трябваше да се разменят задължителните любезности и той потисна нетърпението си. Колкото и да бе странно, докато господин Хъксли седна отново в огромния си кожен фотьойл, Брант се отпусна.
— А сега, моето момче — превключи Стареца към по-делови тон, — време е да обсъдим какво да правим с вас.
— Какво да правите с мен ли, сър? — вдигна вежди Брант. — Боя се, че не ви разбирам. Харлоу ми спомена, че има само една къща и нищо друго, освен титлата, разбира се.
Реджиналд Хъксли взе една златна писалка и започна да потупва с нея по внушителния си нос.
— Това донякъде е вярно… — Той погледна мило към сина си.
— Донякъде ли, сър? — попита Харлоу и се приведе напред на стола си като нетърпелив ученик.
Брант изведнъж изпита чувството, че тази сцена се е разигравала и преди между двамата. Очевидно Стареца имаше навика да запазва някои неща за себе си, вероятно някои много важни неща. Горкият Харлоу приличаше на кученце, което чака кокал от господаря си.
— Е, просто в завещанието на покойния лорд Ашърууд има някои условия.
— Условия? — повтори Харлоу.
Брант си замълча. Какво, по дяволите, ставаше? Почувства, че се напряга.
Златната писалка на Стареца се движеше много бавно по носа му.