Имението Ашърууд. Старо, навяващо мисли за тъмното минало. На една официална вечеря със смокинги в „Савой“ Хъксли старши старателно му разказа неговата история. За разлика от Харлоу, Стареца го бе посещавал много пъти.
— Стари червени тухли, момчето ми, със смекчен от времето цвят, които толкова добре контрастират със зеленината върху тях или около тях. Река Уей се извива наоколо по най-романтичен начин. Колкото до подробностите, Брант, сър Ричард Уортън получил имението от онзи зъл дявол, Хенри Осми. После имал големи проблеми с краля и Ан Болейн, но семейството оцеляло и дори процъфтявало по времето на Елизабет. А, някои от прозорците са измежду най-добрите образци на архитектурата от времето на Тюдорите. Има дори няколко стъклописа „ан солей“, нали знаете, от времето на Едуард Четвърти.
— „Ан солей“? Колко интересно! Сигурен ли сте, че не са фалшиви?
— Наистина, Брант — намръщи се Харлоу на сарказма му, — те са неповторими, повярвай ми.
— Колко стаи има? — попита Брант, когато Стареца прекъсна монолога си, за да изяде гъбената си супа.
— Всъщност имението не е голямо. Не повече от двадесет стаи.
— Едва ли са достатъчни и за домашните любимци — съгласи се Брант.
След тази вечеря в „Савой“ той просто не можеше да мисли за заминаване, защото щеше да има официален прием в негова чест, даден от графа и графинята на Ръдърфорд.
— Виж, Брант — дръпна го за ръкава Харлоу, — това е Уей. — Страхотно красиво, нали?
— Безкрайно страхотно — съгласи се Брант, загледан в бавно извиващата се река, покафеняла от зимната кал.
— Сега преминаваме през Гилфърд. Ще стигнем след секунда.
Гилфърд бе поредното сънливо селце с много кичести дървета и живописни кръчмички, пръснати покрай затревения селски площад. В изкуственото езерце в средата на ливадата имаше дори гъски.
Брант се размърда неспокойно. Искаше да си отиде у дома. Дори нямаше желание да се запознае с онази пуйка Дафни.
Внезапно попита:
— Ти нали спомена, че Дафни е в Гърция?
— Стареца така каза.
В такъв случай, помисли Брант, момичето би могло да е кой знае къде…
— И не знае за условията на завещанието?
— Стареца…
— Да, Стареца така ти е казал.
— А, май стигнахме!
Лимузината зави между две високи каменни колони. Над тях върху извитата ръждясала желязна порта беше изписано „Ашърууд“. От двете страни на широката павирана алея имаше още по-кичести дървета. Дъбове, помисли Брант. А може би букове. Изведнъж, кой знае защо, изпита странното чувство, сякаш нападател го бе ударил в корема — непреодолимото чувство, че по някакъв начин, в далечното минало е бил свързан с това място.
Вгледа се в голямата къща. Бавно слезе от лимузината, без да откъсва очи от изящната стара постройка пред себе си. Тя бе на три етажа, не съвсем квадратна, а бръшлянът се издигаше по косия покрив чак до комините и се виеше по стръмните фронтони. Усети някаква гордост, чувство за собственост. Изведнъж му се прииска да изстърже старите прозорци, докато заблестят, да изтръгне бръшляна и да пусне светлина в стаите. Искаше му се с любов да подмени всяка счупена керемида на покрива.
„Започвам да изкукуригвам.“
Искаше му се да изтрие с длани мухъла от двойните дъбови врати и да им върне предишния блясък. Искаше му се да излъска огромните месингови дръжки с форма на кучешка глава.
Губя си ума.
Пое дълбоко въздух. Изведнъж вратите се отвориха и той чу как пантите им изскърцаха. От годините са се изметнали, помисли си. Как ли ще ги оправя?
Излезе войнствена на вид жена, която си бършеше ръцете в престилката. Изглеждаше древна като горски дух. Тя огледа Брант и Харлоу предпазливо, сякаш бяха дошли да приберат неплатената й сметка в бакалията.
— Госпожа Мълроу? — поде Харлоу. — Това е лорд Ашърууд.
— Оу! — откликна госпожа Мълроу и за най-голяма изненада на Брант му направи реверанс. — Добре дошли, милорд. — Гласът й скърцаше, както вероятно и старите й кости. Брант се чу да мърмори нещо в отговор.
— Нали ни очаквахте, госпожо Мълроу? — попита Харлоу.
— О, ъъъ… — измънка госпожата. — Не е кой знае какво посрещане за негова светлост, обаче ние с две момичета от селото взехме да разчистваме боклука, както нареди господин Реджи. Колкото до господин Уинтърспуун, той още е в отпуск. Старата Мади се съгласи да готви за малко, докато негова светлост намери някого за постоянно. Ще има вкус на мухоловка, но коя съм аз да съдя. О, ама вие сте голям мъж, милорд! Никога не съм виждала толкова голям лорд, ако не възразявате да го кажа.