— И златен крак — допълни Брант. — Слушайте, момчета, ще излезем оттук като победители. Джордж, дай на Ланс хавлиена кърпа. Видях отвън една журналистка. Нали не искаме Ланс да й изкара акъла?
Добре, помисли си той, като видя няколко усмивки, и слезе от пейката. Бързо хвърли поглед към върволицата от журналисти, които нахлуваха в съблекалнята. Ланс Карвър, огромният нападател, вече увиваше кърпата около кръста си.
От гимназията насам Брант бе печелил и губил безброй мачове, а през първите три години бе играл във вечно падащ отбор и бе свикнал да му задават нахални въпроси, затова сега отговаряше с апломб. С крайчеца на окото си зърна, че един журналист бе успял да хване натясно двайсет и една годишния новак Тайни Фибс. Отговори бързо на още няколко въпроса и си проби път към младия защитник. Потупа стокилограмовата грамада по гърба и каза в микрофона, който бе едва на няколко сантиметра от носа му:
— Догодина ще видите на какво е способен Тайни. Това момче има страхотно бъдеще!
Минаха поне четирийсет и пет минути, докато журналистите оставят отбора на мира. Брант стоеше под душа и чувстваше как горещите водни игли се забиват в пламтящите му мускули. Дясното рамо го болеше нетърпимо. Може би следващия сезон щеше да се наложи да го оперира, може би щеше да загуби знаменития си удар… „Престани, глупак такъв! Какви са тия тъпотии?“
След още почти час успя да се освободи от съотборниците си и да излезе от съблекалнята. Тази нощ щяха да летят обратно за Ню Йорк и му се искаше малко спокойствие в тишината на хотелската стая.
Но така и не го получи. Журналистката, която бе зърнал по-рано, го чакаше. Тя бе енергична, сериозна и бе приковала поглед в него като хищник, току-що сграбчил жертвата си. Естествено, беше елегантна — като всички спортни журналистки.
— Господин Ашър — започна Джоан Мароу с молив върху отворения бележник, — бих искала да поговоря с вас само за момент. — Възнагради го с широка усмивка и той забеляза, че предните й зъби са неестествено идеални. Тя се засмя високо: — Предполагам, че сега ще искате да ви наричат виконт Ашърууд?
Брант премигна и в следващия момент видя зад нея телевизионния екип.
— Какво казахте? Виконт?
Изкуственият й смях се извиси към микрофоните.
— Не знаехте ли? Току-що се получи по телекса. Вашият дядо в Англия е починал и ви е оставил имение и титла.
— Хей, Брант — извика някой от отбора, — ти си бил английски аристократ!
Разнесе се добродушен смях.
— Пишете го като заглавие: „Брант Танцьора — аристократ!“
— „Брант Танцьора тича на десет метра в Камарата на лордовете“.
— Представям си коментатора следващия сезон: „А сега, драги зрители, нашият защитник, лорд Ашърууд“!
Брант ги гледаше разсеяно. В съзнанието му изплуваха смътни спомени. Ашърууд. Лорд Ашърууд, древен родственик, който миналата година го изкомандва да замине за Англия. Брант не отиде, смутен от неприятното му писмо. А сега старецът бе мъртъв.
Никога не бе имал и капка интерес към Англия, нито към непознатите роднини на баща си — непознати поне допреди една година. Артър, дядото на Брант, бе пристигнал в Съединените щати в началото на двайсетте години и бе съкратил името си на Ашър. Брант винаги бе възприемал себе си само като Ашър и като американец. Боже мили, помисли той объркано, кой по дяволите го интересува дали съм лорд Ашърууд или граф Дракула?
Пред лицето му имаше микрофон. Джоан Мароу чакаше неговия коментар. Той се овладя и каза любезно:
— За пръв път чувам. Обаче — успя леко да се усмихне — не съм изненадан, че сте ме изпреварили. Пресата винаги е преди всички. Ще направя изявление, когато науча какво точно се е случило.
— Но нали знаехте, че сте наследник на английска титла?
Усмивката, с която отвърна на Джоан Мароу, бе не по-малко широка от нейната.
— Да, знаех. Чувствайте се всички поканени на голям купон, когато изясня нещата.
Не можа да се измъкне толкова лесно, ала най-накрая просто се затвори във взетата под наем кола и включи мощния двигател. Знаеше, че не може да се върне в хотела. Щяха да го причакват. Кара из Питсбърг почти напосоки, докато дойде време да си събере багажа.
Успя да се промъкне през задната врата. На излизане, скрит между съотборниците си, зърна за миг телевизора във фоайето. Предаваха новините в шест часа. Видя себе си и Джоан Мароу и невярващо поклати глава. Лорд Ашърууд бе изместил мача! Усети лакътя на Лойд Нолън в ребрата си.
Когато най-после стигна до подземния гараж пред жилището си в Ню Йорк, Брант се чувстваше по-скоро на шейсет години, отколкото на трийсет и една. Мускулите му бяха схванати, а ожулените му ребра пулсираха. Докато измъкваше куфара си от багажника на поршето, се опита да насочи мислите си към ваната. После щеше да си легне и да спи поне дванайсет часа. Щеше да изключи телефона, да залости здраво вратата и никакви журналисти, никакви въпроси, преди да се обади на майка си и да разбере какво е станало. Кой ли бе изплюл тази новина пред пресата?