Сега чичо Кларънс бе мъртъв и не можеше повече да управлява живота й. Тя не тъгуваше особено поради смъртта му на деветдесетгодишна възраст, и то само когато от време на време очакваше да чуе как сприхавият му глас й нарежда да направи нещо. „Той е един самотен старец,“ казваше си Дафни, когато усетеше поредната вълна от негодувание. „Не е виновен, че е такъв отвратителен и се държи с мен като с икономка, болногледачка и слугиня, като със собственост, която трябва да е на негово разположение по всяко време на деня и нощта. Дължа му много, защото ме е взел да ме отгледа, когато родителите ми са починали.“ Това бе нейното заклинание, което през годините действаше все по-малко. А сега се бе освободила от него. Тя въздъхна и внимателно затвори капачето на плажното масло. Леля Кло би й казала да престане да мисли за дългите и празни години в Ашърууд. „Животът“, би казала леля Кло важно, „животът те чака, мое мило пиленце.“
Е, помисли Дафни и вирна глава, готова съм за него… или поне така ми се струва. Но как може човек да сграбчи живота, ако няма никаква представа какво да сграбчи? Какво щеше да прави, като се върнеше в Англия? Аз съм възрастен човек, двайсет и три годишна, повтори си тя новото заклинание в отговор на тези парливи въпроси. Един възрастен човек все ще измисли нещо. Погледна към бикините си и замаяно поклати глава. Никога нямаше да забрави изражението на леля Кло, когато се появи от пробната на универсалния магазин в Атина и се запромъква крадешком към нея, опитвайки се напразно да се прикрие с ръце.
— Милостиви небеса! — възкликна леля Кло. — А пък аз си мислех, че си една малка кльоща! Господи, какви гърди! Сега като си помисля, майка ти беше доста надарена. Няма да се отчайвам, наистина няма да се отчайвам.
За какво няма да се отчайва? Дафни не разбираше. Беше вярно за гърдите, крити толкова години зад широките й пуловери и три размера по-големи якета. Тя самата мислеше, че изглежда несъразмерна, особено след като иначе навсякъде беше толкова мършава.
— Не, милинка, не си кльоща! — отсече леля Кло и срина с един удар колебливите й възражения. — А си модерно стройна! Като манекенка, поне от седмото или осмото ребро надолу.
И ето я сега в Гърция, на остров Крит — място, за което от години бе мечтала — седи на плажа и изглежда като манекенка, от ребрата надолу. От осмото ребро.
Защо, простена Дафни наум и смутено прекара ръка през дългата си коса, защо позволих на леля Кло да ме забърка в това? Не че Крит не беше едно от най-красивите места, които някога бе виждала. Защото беше. Леля Кло отдавна знаеше за нейната мечта да посети Акропола и гръцките острови, и особено двореца на цар Минос в покрайнините на Хераклион, столицата на Крит. И, разбира се, леля Кло знаеше, че тя направо ще се влюби в малкото селце Свети Никола с колоритните му рибарски лодки и екзотични канали.
— Е, пиленце — възкликна тогава леля Кло, забелязала колебание в погледа й, — да не би да имаш намерение да гниеш сама тук, в Ашърууд, докато новият виконт те изрита? Време е да направиш нещо за себе си!
И Дафни й позволи да я измъкне от Англия след погребението на чичо Кларънс. Аз съм като тръстика, помисли си с отвращение. Винаги се огъвам пред по-силния вятър. Но леля Кло поне искаше да й достави удоволствие.
Изведнъж усети, че някакъв мъж гледа към нея и тъмните му очи се задържат с интерес върху гърдите й. Бързо намъкна хавлията и си тръгна от плажа. Мъжете, напомни си тя, още един проблем. Какво прави човек с тях?
Къде, по дяволите, беше леля Кло?
Кло Спаркс беше заета да уговаря час при мосю Етиен, френския фризьор в Свети Никола.
— Цял живот е изглеждала като момиченце, мосю — обясняваше му тя. — Сега е на двайсет и три, а пак прилича на четиринайсетгодишна. Прекалено хлапашки вид има, нали разбирате. Трябва ни нещо драматично, нещо бляскаво, нещо… и аз не знам какво.
— Разбирам, мадам — отговори мосю Етиен отегчено. Тези нахални англичанки с техния жалък тромав френски! Без съмнение въпросната хлапачка сигурно бе едно тантуресто, безлично създание, което вероятно си беше най-добре такова, каквото е. — Кога бихте желали да доведете младата дама при мен? — Той взе бележника си и й подари една от своите специални интимни усмивки.
— Утре в девет — заяви леля Кло твърдо.
В таксито, на връщане към хотел „Елонда Бийч“, прехапа устните си, болезнено напукани от безжалостното гръцко слънце. Тя бе накарала Дафни да тръгне на това пътешествие към Атина и после към Крит след погребението на стария темерут. Възползвала се бе от сговорчивостта на момичето, точно както правеше досега старият темерут. Но, по дяволите, това беше за нейно добро! Да, помисли Кло решително, Дафни трябваше да получи своя шанс. Тя не беше безлична, в никакъв случай. Сега трябваше да я склони да махне глупавите си очила и да си сложи контактни лещи. Пое дълбоко въздух. Всяко нещо с времето си. Всичко се движеше точно по график. Трябваше да не забрави да изпрати телеграма на Реджи Хъксли в Лондон. Имаше нужда от поне още една седмица.