— Може би. Аз го препрочетох, след като ми се обади по телефона. Всъщност е доста трогателно.
— Мамо, чуй ме. Харлоу ми каза много малко, обаче доколкото разбирам, няма нито имения, нито пари. Само една разпадаща се стара къща в някакво място на име Съри и може би няколко акра земя без особена стойност около нея.
— Къщата се нарича Ашърууд Хол и се намира в старинното селце Ийст Гринстед.
— И не забравяй, че титлата все едно е трябвало да бъде предадена на мен, така ми обясни Харлоу Хъксли. Старият глупак просто не е имал друг избор. Останалото е завещал на мен вероятно защото няма никаква стойност, а той е решил, че американският клон на фамилията има пари и ще ги хвърли в неговата съборетина.
— Е, синко — възрази Алис разсъдливо, — ти наистина имаш пари. Няма да ти навреди поне да видиш имението. В края на краищата, сезонът свърши. За известно време си свободен, нали?
Брант сви рамене.
— Би трябвало да рекламирам една компания за спортни стоки, но не точно сега.
— Поне не е крем за бръснене!
— Вярно — засмя се той. — Лили ме заплаши, че няма да говори с мен, ако си покажа пред света лицето, покрито с това бяло… нещо. — Хвърли виновен поглед към майка си.
— Не се притеснявай, скъпи — рече Алис и стана. — Предполагам, че ще ти трябва известно време, докато се съвземеш. Миналата година, ако правилно си спомням, ти отне около два месеца. А колкото до сестра ти… — Тя сви рамене точно като сина си.
— Слушай, мамо — опита Брант да започне една според него предварително загубена битка, — може би трябва ти да отидеш. Да се заемеш с тази работа и да ми кажеш какво мислиш.
— Брант — дяволито заблестяха очите й, — аз вече съм посъбрала култура. Време е и ти да получиш малко. Корените са важно нещо. Направи го като лична услуга към мен, скъпи.
— По дяволите! — подскочи той. — Не е като да нямам никаква култура! Бил съм в Европа и съм завършил колеж.
— Да, скъпи, знам.
— Не ме подценявай, само защото съм спортист.
— Да, скъпи, разбира се.
— Дипломата ми не е съвсем без стойност. „Връзки с обществеността“. Може би когато се оттегля от футбола, ще се заема с реклама.
— Да, скъпи, похвална идея.
— „Дюк“ не е второкласен колеж.
— Разбира се. Ти прояви изключителна предвидливост. Много се гордея с теб, както се гордееше и баща ти. А сега защо не обмислиш всичко още веднъж? Аз отивам да шпиковам свинското.
Той се предаде и се засмя:
— Да, скъпа, отлична идея!
Когато след вечеря вдигна звънящия телефон, Брант се чувстваше преял и пийнал. От шест хиляди километра долетя възбуденият глас на Лили:
— Лорд Ашърууд! Каква изненада! Господи, ставам ли сега контеса или нещо такова, мили братко?
— Здравей, Лили — отговори той. — Как са Атина и Дъсти?
— И двамата невъобразимо горещи, скъпи — засмя се сестра му.
— Сигурен съм. Кога се връщаш вкъщи?
— В Кънектикът или в Лондон?
— В Тексас. Нали там живее съпругът ти?
— В Хюстън, Брант. Тук е жега дори по това време на годината. Не знам как ще издържа! — Тя прихна. — Добре, стига си се мръщил. Имам чувството, че те виждам. Как можеш да си толкова строг, като си спортист? Разбира се, това е само защото съм ти сестра, знам. Може би един английски лорд трябва да бъде точно такъв, но…
— Лили — прекъсна я Брант, — като лична услуга към мама заминавам за Лондон, чуваш ли? В края на другата седмица. Искаш ли да ти купя нещо?
При нейния радостен писък трябваше да отдалечи слушалката от ухото си. Чу я как вика на Дъсти:
— Уговорих го, скъпи! Трябваше само да му обясня… — За щастие, не успя да чуе повече, защото Дъсти Монтгомъри измъкна слушалката от ръцете на жена си.
— Добре, Брант — долетя бавният му, премерен глас. — Хей, момко, съжалявам за полуфинала. Щеше да е много по-лесно, ако играеше за даласките „Каубои“. Обаче онова подаване към Нолън във втората четвърт беше страхотно!
— Благодаря, Дъсти. Направихме добър мач, въпреки резултата.
— Дяволите да го вземат онзи чужденец — допълни Дъсти и Брант си го представи как поклаща глава в знак на скръбно отвращение.
— Аха… Е, вие добре ли си прекарвате?
— Покрай сестра ти по друг начин не може. Макар че тия развалини ми действат на нервите. Дано да е по-интересно по време на пътуването.
„Като става дума за развалини…“ Не, не мога да кажа такова нещо дори на шега, помисли Брант и бързо попита за островите, на които се гласят да отидат.
— Благодаря ти, скъпи — обърна се към него Алис, след като поговори и тя десетина минути с дъщеря си.
— Няма за какво да ми благодариш.
— Има, разбира се. Знам, че отиваш заради мен… — За миг замълча и избърса ръцете си в престилката. — Ще вземеш ли и Марси с теб?