Марси, красивата Марси, която само преди седмица реши, че ще й подхожда да се омъжи за един донякъде известен спортист, който е и английски виконт.
— Не — изненада се той. — Разбира се, че не.
— Тя те търси два пъти днес.
Брант прекара пръсти през гъстата си тъмна коса, с цвета на махагоновото пиано на майка му, както тя обичаше да му напомня.
— Надявах се да си поохлади малко ентусиазма.
— Ти си на тридесет и една години, Брант. С Марси е сериозно, нали?
— Още някое внуче ли ти се иска? Повярвай ми, Марси няма желание за деца. В края на краищата, тя наистина прави кариера.
— Да, вярно е — съгласи се Алис спокойно. — Но въпросът не е в това. Не съм сляпа. Толкова години се правиш на плейбой. Толкова много жени…
— Да, повечето за да видят имената и лицата си във вестника заедно с известен футболист.
— При това красив и добър. Колко жалко и за тях, и за теб. Мисля, че си станал малко циничен. Сигурно е нормално. Радвам се, че заминаваш за Англия. Ела тук за момент. Искам да ти покажа семейния албум, който не си виждал от години. Изрових го от тавана точно преди да пристигнеш.
— Не е имало нужда. Знаеш, че можеш да ме убедиш и без него.
— Още един довод никога не би навредил, нали?
Брант седна на дивана до майка си с чашка кафе на коленете.
— Колко много хора, с които никога не сме се виждали!
Имаше избелели снимки на брата на дядо му, Ашърууд — страховит и гневен. Изглеждаше неумолимо строг и начумерен, ала не по-намусен от жените около него, които и да бяха те.
— Това е бедният ти чичо Хенри, който загина през Втората световна война само на двадесет и една години. А това е леля Лорета, която почина през седемдесет и шеста, ако не се лъжа. Тя никога не се е омъжвала. Така че, както виждаш, братът на дядо ти няма нито един пряк наследник. А това е Ашърууд.
Брант се изненада, че сградата има толкова внушителен вид. Но изглеждаше мрачна и неприветлива, цялата обвита в бръшлян. Пред къщата имаше извита непавирана алея, а отпред бе паркирана стара кола, модел от четирийсетте години. Докато гледаше снимката, той не усети абсолютно никакви чувства към натрапваните му корени.
— Това е дядо ти Едуард Чарлз като малко момче.
— Определено с възрастта се е променил към добро — засмя се Брант.
— Вярно е. Между другото, на същата възраст ти беше негово точно копие.
— Знаеш, че не е вярно. Винаги си ми казвала, че съм бил твое точно копие.
Имаше още снимки на деца, облечени в дрехи от двайсетте години, обаче нито една снимка на дядото на Брант като младеж.
— Защо? — попита той майка си.
— Пристигнал е в Съединените щати през хиляда деветстотин и деветнайсета, веднага след войната, заедно с английската си жена, Мерлин. Мисля, че двамата братя са се скарали малко след смъртта на прадядо ти. Той никога не говореше за това.
— Ашърууд сигурно е бил бесен, че титлата му трябва да премине към някакъв невзрачен американец, особено след като той и дядо ми не са си говорили.
— Предполагам, че е бил малко разочарован.
— Вероятно и този проклет бръшлян има корени — продума Брант бавно и прекара пръст през снимката на имението Ашърууд. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен, мамо?
— Не, Брант. Това са твоите корени, не моите. Аз съм почти чиста бостънка, не помниш ли? Нищо и никаква провинциалистка.
ВТОРА ГЛАВА
— Не мога да повярвам че това наистина съм аз! — Дафни Ашърууд се бе втренчила с отворена уста в огледалото. Контактните й лещи бяха оцветени според указанията на леля Кло и очите й светеха в зелено. Фалшиво зелено, помисли тя, но само за миг. Досега през целия си двайсет и три годишен живот не бе познавала суетата. Сега й хареса.
— Ти си, котенце мое — увери я леля Кло, доста доволна от резултатите. Всъщност и самата тя не можеше да повярва, че това е същата млада жена. — Зелените ти очи стоят много добре на тена ти и на русата ти коса.
— На изрусената ми коса — поправи я Дафни. — Мосю Етиен много се постара, не мислиш ли?
— О, наистина, котенце, много се постара, но виж резултата! Радвам се, че остави косата ти дълга. Толкова е хубава! Удобни ли са ти контактните лещи?
— Дори не ги усещам! — Дафни завъртя очи и премигна бързо. — И докторът каза, че мога да ги нося цяла седмица, без да ги свалям.
— Няма да ти напомням колко пъти си спорила с мен. Сега, като видя, че съм права, отиваме да вземем дрехите ти от мадмоазел Фурние.
— Не съм идвала в Париж, откак бях петнайсетгодишна — забеляза Дафни. — А и тогава беше само за три дни. Чичо Кларънс ми разреши да дойда едно лято при пастора и семейството му. Толкова е хубаво, нали, лельо?