И тъй, утре щеше да разпита отново момичето и да го накара да прочете ръкописа в неговата цялост. Канеше се да открие коя е и откъде идва. Щеше да изчака, докато имаше такива доказателства, които да убедят и най-заклетите традиционалисти. Решен бе да действа внимателно и грижливо да изгради тезата си.
Каза си, че дотогава ще прекара времето по най-добрия възможен начин. Беше прекрасна вечер, приветстваха го топло, щеше да се забавлява невероятно, а и вече беше постигнал успех, за какъвто повечето мъже можеха единствено да мечтаят. Гонеше го известна нервност, то се знае, но кой не би се чувствал по същия начин?
Момичето се беше появило и той беше пресметнал това благодарение на стария ръкопис. Давайте, мои скептични приятели! Как ще го обясните? — възкликна сам на себе си, докато отпиваше със задоволство от чаша студено бяло вино — подбрана реколта от прочутите лозя на лейди Катрин.
Той насочи вниманието си към възрастен мъж, който го наблюдаваше внимателно, несъмнено се възхищаваше на работата му на учен.
— Добър вечер, сър! — каза му и скоро потъна в разговор, който обичайно би приел за твърде досаден, но точно тази вечер му се стори странно успокоителен.
Внимателните грижи за доброто му настроение продължиха през цялата вечер до момента, в който видя изражението на Джей, когато се появи във вътрешния двор.
Емоциите, обзели Джей, докато гледаше Розалинд да хваща под ръка високия маскиран непознат, бяха много и непознати. Само да имаше повече опит, щеше да успее да ги разграничи. Първата беше вина; знаеше много добре, че това нямаше да се случи, ако не беше така неспособен да свали очи от Алиена, която според него му се усмихваше доста окуражително. Втората беше изненада; не беше забелязал мъжа, застанал зад тях, а когато го зърна, не предположи, че той ще бъде така груб да повтори покана, която вече беше отхвърлена. Третата беше паника. Имаше инструкции да държи Розалинд близо до себе си, това означаваше да я пази. Тя трябваше да получи храна, забавления и после да бъде върната обратно при лейди Катрин и Хенари, които да се погрижат нататък за нея.
Всичко щеше да бъде наред, казал си бе той. Нямаше нужда да вдига тревога за нищо. Защо да си проси дворцово порицание без причина? Ала го мъчеха подозрения, че е взел грешно решение.
Джей последва надлежно двойката, докато се разхождаше, но наоколо имаше толкова много хора. Смехът беше като обида за него; музиката го дразнеше, искаше му се да прогони звуците на щастие като ято досадни мухи.
И взе, че ги изгуби.
Какво щеше да прави сега? Освен да чака и да се надява — да се надява в разумни граници все пак. Имаше основания да предполага, че след един час Розалинд отново ще се появи, а маскираният мъж ще изчезне и повече няма да го видят или чуят. Щеше да остане само като кошмар.
След като отмина час и половина, дори Джей осъзна, че това не е сън и е време да сподели проблема с по-висшестоящите. Той тръгна неохотно да търси господаря си, а притеснението му нарастваше при минаването от един в друг вътрешен двор, докато не чу да се извисява познат глас. Събра остатъка от куража си и се приближи.
— Направих всичко по силите си, наистина се постарах, но тя изчезна.
Хенари посрещна това с мълчание: а и какво трябваше да каже?
— Един мъж ѝ се поклони. Тя му отвърна с реверанс и тръгнаха заедно. Нямаше как да спра това.
— Предполагам, че не. Не би могъл да причиниш скандал.
— Опитах се да ги последвам от разумна дистанция, просто да се уверя, че всичко е наред, но не бях разтревожен. Тя беше под протекцията на Уилдън все пак.
— Продължавай.
— Не мога да ги открия. Търсих навсякъде. Той трябваше да я доведе до мястото, от което бяха тръгнали, но не го направи. Единият час отмина преди векове.
Значението на провала се стовари върху Джей чрез изражението на лицето на Хенари.
— Преди векове?
— Поне три четвърти час до този момент. Обикалях наоколо. Питах много хора дали са ги виждали. Тя просто се изпари.
— Беше ли разстроена или ядосана, когато те остави? Ти каза ли нещо, с което да я подразниш? Мислиш ли, че може да е решила да се върне при онази светлина, за която говореше?
— Вярвах, че си прекарваме много добре.
— Тя как се държеше с теб? Моля те, отговори внимателно. Това е изключително важно.
— Беше невероятно дружелюбна.
— Дружелюбна? Само дружелюбна?
— Да. Имам предвид, че тя беше… дружелюбна. Аз много я харесах и изглежда и тя ме хареса. Искам да кажа, не мисля, че съм бил груб с нея. Не като онзи.