— Кой онзи?
— Този, когото е срещнала в гората, преди да срещне мен. Все ми говореше колко ужасно се отнесъл с нея. Не го беше харесала и постоянно го повтаряше.
— Нека изясним този въпрос — настоя Хенари. — Тя е срещнала някого в гората преди теб? Преди ти да я видиш?
— Да. Аз бях обграден от войниците и арестуван, а малко по-късно тя се появи на поляната, където ме бяха заловили. Беше срещнала този човек, който побягнал, щом чул да приближаваме.
Джей разкри първите подробности около изчезването на Розалинд, като представи тъй злочесто и нещастно лице пред света, че то привлече вниманието на спътниците му в лодката от предишната вечер. Зората приближаваше, а фантастичният свят, създаден от лейди Катрин, избледняваше. Свещите догаряха, меланхолията, която винаги съпътства подобен завършек, започваше да завладява онези, които бяха останали. В шатрите и вътрешните дворове селяните празнуваха, поглъщаха храната и питиетата, заделени за тях. Те от своя страна се отплащаха за добрината с шумни песни и танци, шеги и акробатични изпълнения, които прогонваха усещането за изисканост от предната вечер. През портите на неприлични забавления гостите се връщаха към ежедневието, където до един щяха да се отдадат на съня. Само Джей стоеше встрани от тълпата, Рената го забеляза и понечи весело да го поздрави, но бързо я обзе безпокойство.
— Какво има, какво се е случило? Изглеждаш толкова тъжен.
— Виждали ли сте някъде моята компаньонка? Не мога да я открия.
— Ах! — възкликна тя. — Добра причина да си тъжен, ако изобщо може да има такава. Все пак съм сигурна, че ще успееш да я откриеш.
— Ходих навсякъде — обясни Джей. — Нямам представа къде може да се крие. Претърсих всеки павилион, всяко кътче от градините.
— Тя не е в градините — отсече Рената. — Или поне не би могла да бъде там.
— Кое ви кара да мислите така?
— Видях я да тръгва по онази пътечка много отдавна.
Джей сграбчи ръката ѝ.
— Сигурна ли сте?
— Разбира се. Кой би могъл да сбърка подобна фигура и тези дрехи? Абсолютно сигурна съм, че беше тя.
— Не каза ли къде отива?
— Нищо не каза. Всъщност не обърнах особено внимание. Просто я забелязах.
Джей посочи.
— Натам, по тази пътека?
— Точно така — отвърна тя. — Беше с един мъж, който си тръгна и я остави сама. След няколко минути тя го последва.
От това Джей се почувства още по-зле.
— Благодаря — каза той.
— Недей да се целиш твърде високо, млади ученико — посъветва го мило тя. — Спомни си притчата за Гагари, който копнеел да докосне звездите и паднал на земята като огнена топка.
Джей не чу предупреждението ѝ. Вече следваше посоката, която му беше показала.
30.
Джак Мур беше уморен и в лошо настроение, когато стигна до Отстъплението, където живееше Емили Странг. Грешка беше да ходи толкова скоро; трябваше да изчака и първо да види дали търсенето на Анджела Миърсън ще пожъне успех. Но вземаше под внимание настояването на Ханслип да действа бързо, затова реши, че е нужен по-директен подход. Щеше да разпита момичето; ако не беше склонна да съдейства, той можеше да я арестува и да измъкне информацията, както си му бе редът. Старите му колеги щяха да му предоставят пространство, без да се говори много след това.
Последните километри минаваха през опасен участък; Отстъпниците бяха окупирали територия, която беше само няколкостотин метра широка и около километър дълга, между две населени зони. Едната определено беше от висока класа, тъй като прожекторите на охранителните кули по протежение на предпазния зид бяха насочени навън, за да се следи по-скоро за незаконно нахлуване, отколкото за криминални прояви вътре. Другият комплекс беше доста различен; постоянното преминаване на хеликоптери над него, дебелата бодлива тел, опъната над външните стени, бдителните пазачи, които патрулираха отвън, всичко това бяха белези за жилищна единица с нисък стандарт. Обитателите трябваше да бъдат наблюдавани, в случай че се опитат да вземат повече от онова, което им се полага, а Джак беше наясно, че то никак не е достатъчно.
Отстъплението изглеждаше още по-зле, почти непригодно за обитаване от човешки същества. Беше заобиколено от стена от бетонови блокчета и имаше ръждясала метална врата, която издрънча от удара на юмрука му по нея. С малко усилия вероятно щеше да успее да я отвори, като я бутне с рамо. От другата страна излая куче, а след него и още едно. Той отново заблъска, спря чак когато чу приближаване на стъпки оттатък.